Сред учителите му са Гена Димитрова, Атанас Атанасов, Франциско Лазаро. След Димитър Узунов и Николай Николов, той е третият български тенор, пял в "Ковънт гардън". Прадядо му е Яков Прудкин - руският емигрант, който строи някои от най- забележителните сгради във Варна - "Роял", Северните морски бани, училище "Димчо Дебелянов". Момиров ще пристигне от Италия тези дни, за да блесне в "Кармен" на варненската опера. На 26 април в зала 1 на НДК ще му партнира Агунда Кулаева от Русия. Продуцент на събитието е "Артишок".

Спечели 2 покани за "Кармен" в НДК тук >>

Вестник "Стандарат" предостави част от интервюто с Иван Момиров, специално за читателите на Dir.bg.

- Господин Момиров, успяват ли българските певци да запазят достойното
място на световните сцени?
- Да. Това е вън от съмнение. Единственото, което не е било отричано през годините, е неоспоримата класа на българските оперни артисти. През времето не се отстъпи от постигнатото, а се надграждаше. За съжаление,
България няма хора като диригента Валерий Гергиев, на когото повечето руски оперни звезди дължат кариерата си. Днес се изискват повече умения, които не са свързани с моженето и дарбата. За това е важно да има хора като Гергиев, който менажира таланта и го превръща в сияние. Имах щастието да пея много пъти под неговата палка. Може би най-вълнуващо беше участието ми на фестивала на белите нощи в Мариинския театър, където предишната вечер пя Пласидо Доминго. Италианците казват: "Ако е българин, значи пее добре".

- Операта все още ли е привилегия само на елита или се отваря и към
"средностатистически" зрители? Някои режисьори я изкарват дори на
улицата.
- Дълбока заблуда е, че операта е изкуство за някакъв измислен елит. Светът преживя красотата от концертите на тримата големи тенори, замислени така, че да разбият стериотипа. Те бяха последвани от Павароти и приятели, от Анна Нетребко и Виллазон... Оперното изкуство става очевидно по-популярно, овладява голямо простанство. Най-добре, разбира се, е ако вкусът към музиката се създава от най-ранна възраст.

- Вашият баща, футболният съдия Димо Момиров, е човекът, който за първи
път ви води на опера - има ли нещо общо между спорта и изкуството?
- Отношенията баща-син винаги са натоварени с особена символика, а представете си я в съчетание с футбол-опера. Изглежда несъвместимо. Моят баща е пример за това, че всеки човек със сетива може да е оперен почитател. Идва на почти всяка моя изява. Вероятно фактът, че станах приличен изпълнител,облекчава болката му от това, че изобщо не проявявам интерес към
футбола.

- Пели сте с много сопрани, но коя ви е очаровала най-много?
- Имах щастието да пея с най-големите - Гена Димитрова, Катя Ричарели, Мария Гулегина, Мариела Девиа, Франческа Патане, Дарина Такова, Мишел Крайдер. Истински примадони и същевременно здраво стъпили на земята със съзнанието за голямата отговорност, която носят заради огромния си талант. Никоя от тях не беше егоист на сцената, с желание да налага собственото си присъствие.

- Каква партньорка беше Гена Димитрова?
- Дебютът ми в София беше с нея. Гена е и мой ментор. Тя подкрепяше младите артисти. Отношението й към нас беше като към собствени деца, които я вълнуваха с проблемите си. Безкрайно откровена, притежаваше невероятна непосредственост в общуването, присъща само на нея. Можеше да те критикува и да те сравни със земята, но това стимулираше. След дебюта ми в Монте Карло, Гена ми каза: "Пиша ти пет плюс." После ме погали и допълни: "Чедо, май ще станеш певец!"