След няколко месеца ъндърграунд прожекции и вече добре изграден статус, сега всеки може да го види в любимите ни кина Одеон, Дом на киното, G8 cinema и Euro cinema.

Режисьор е Вал Тодоров, а актьорите са нови, свежи лица. Те изпълват този мащабен филмов проект и гледайки играта на главните трима от тях, ни се иска да ги виждаме и занапред в българското кино пространство: пред нас изникват образите на добродушния саксофонист Калоян, любовно сплотен с циганката Диана и двамата в търсене на митичното село Делфиново, пъпа на света. Виждаме и мистично появяващият се на моменти през цялото им пътешествие Иво.

Калоян е "зелен" и в двата смисъла на думата – романтично търсещ нещо по-истинско в живота и зареден с еко ентусиазъм. Диана е дива, но обиграна. Пламенна танцьорка и пътуваща душа. А Иво притежава авангардно екзистенциално познание и е първи на всеки музикален фестивал в Родопите или горско анархистко събиране. Носи пипнати градски одежди и каскет и в най-натуралната атмосфера, а философските му прозрения говорят на всеки. Както и многобройните чудновати цитати в текстови вид, съпътстващи осемте части на филма

„България, тази вечна ерес” е стряскащо, но приятно интелектуален. Фокусът е утопичен - животът след капитализма, а идеите бликат постоянно и често прескачат тематичните граници на мит, наука, магия, анархия, екзистенция, утопия и бягство от системата.

Натоварен не толкова със заплетен сюжет, колкото с дълбоки идеи, филмът е експериментален по дух и напълно професионален като изпълнение. Визуално не е станал жертва на нискобюджетната догма – амалгама между дилетантство и полуразбрани високи претенции, вместо това зрителят е потопен в семплата естетика на роуд трип филмите, пътувайки през красивите кътчета на България, където сяда на една маса със симпатични събеседници и купонясва с алтернативни хора по плажове и планини. Пренасяме се на места като Горната земя: Бесика и Долната земя: Иркала, празнуваме Джулая край огньове с езичника Диомед, пием вино в пещерата изба на Залмоксис... а актьорската игра е прогресивно нетеатрална и оттам нова за българското кино. Няма ледени взорове и многозначителни мълчания, но е пълно със смели откровения.

Като създаващ произведение на изкуството, Вал Тодоров е поел принципни предизвикателства: как да използва вече постигнатото дотук в българското и световното кино и да извади наяве завършен еволюционно продукт, но и как, от друга страна, да открие и навлезе в неразработена ниша, което е изключително трудно, и така да сътвори нещо ново и изключително. Вал е балансирал между експеримент и професионализъм и е пренесъл този баланс в играта на документалност и игралност. Успешно. Но там, където е преминал границите на високите изисквания и е навлязъл в територията на истински уникалното, е вербалното пиршество, което ни залива, когато гледаме „България, тази вечна ерес”. Режисьорът е хванал една нишка, свързваща нашите земи от древността до днешни дни: ние, от Тракийско време насам, не записваме и не изказваме достатъчно идеите си. Той запълва и живо замества тази недоизказаност и недоизписаност в почти арогантно свежите опити на героите му не само да се „обяснят”, а и в самите си обяснения да се сътворят наново. Убедително. И това го прави не само той, а и многото хора, участващи във филма със собствени мнения и истории.

В българското кино може би няма подходящ аналог на този филм и е по-добре да не се търсят удачни сравнения. В световното това е брилянтният и иновативен „Waking life” на Ричард Линклейтър. И двата филма еретично атакуват основен предразсъдък и негласно правило: че движещите се образи не трябва да говорят така, както ни говорят книгите и думите, и че във филмите, поне по-естетските, различните интерпретации трябва да са на преден план, а словесната артикулация на заден. И че текстът трябва да е скрит или поне много завоалиран, а изворът на импресии да е най-вече картинен. Правило, дотолкова вездесъщо, че често служи за разграничителна линия за това какво е кино и какво го отличава от един разказ или всякакъв друг текст.

Това е филм, в който присъствието на актьорите и пейзажите не замества текста, а го подчертава и усилва. И ни поглъща вакханалия на идеи, която не се оплита в мрежата на това, което е вече правено и многократно повторено в световната кинематография. Намерената пролука намира различна формула. Тя пренася удоволствието и провокира усилието за интерпретация не в играта на премълчаване и в претенциозно-закачливата многосмисленост на жестове и картини, а в могъщото отваряне на съзнанието. Очите се разширяват, сетивата се насищат, изненадата те завладява, свободата нахлува.