Между славата, самотата и изкуството да бъдеш легенда
Кой всъщност беше Анди Уорхол?
Сребристата перука, тъмните очила и привидно безразличното изражение се превърнаха в неговата запазена марка. Анди Уорхол създаде един от най-разпознаваемите образи в историята на изкуството - хладен, загадъчен и почти недостижим.
Той беше човекът, който превърна кутията от супа в произведение на изкуството, направи портретите на знаменитости символи на цяла епоха и показа, че границата между рекламата и поп културата може да бъде размита. Но зад внимателно изградената публична маска се крие човек, който е бил далеч по-чувствителен, несигурен и раним, отколкото светът си представя.
"Ако искате да знаете всичко за Анди Уорхол, просто погледнете повърхността на моите картини, филми и самия мен - ето ме там. Няма нищо отдолу", казва художникът пред журналистката Гретхен Берг през 1966 г.
Дълго време тези думи изглеждат като ключ към разбирането на Уорхол, който сякаш живее само чрез образи, цветове и известност. Но колкото повече се изследва животът му, толкова по-ясно става, че зад този привидно повърхностен персонаж стои един от най-сложните и противоречиви творци на 20. в. Именно тази различна страна на Уорхол беше във фокуса на изложбата "Анди Уорхол: Истинската ми история", представена в Западен Съсекс, Великобритания. Експозицията, която вече е приключила, събра лични фотографии, семейни архиви, ранни рисунки и непоказвани материали, за да покаже човека зад легендата.
"Още когато започнах да слушам записите му и да разговарям със семейството му, осъзнах, че той е изключително многопластова личност", казва проф. Жан Уейнрайт, британски историк на изкуството, автор и куратор на изложбата, пред Би Би Си.
Уейнрайт има достъп до една от най-ценните части от наследството на Уорхол - над 2000 аудиокасети, които той самият записва в продължение на години. Художникът документира разговори, срещи, партита и ежедневни моменти и дори нарича своя магнетофон "съпругата си".
"Имах достъп до него по начин, по който никой друг не е имал. Започнах да усещам истинския човек зад образа", разказва Уейнрайт.
Тя пътува до родния му град Питсбърг, Пенсилвания, разговаря с негови близки и приятели и постепенно събира парчетата от една личност, която цял живот се опитва да контролира начина, по който светът я възприема.
Преди да стане символ на нюйоркската бохема, Анди Уорхол е Андрю Уорхола, син на словашки имигранти. Роден е през 1928 г. в Питсбърг, в семейство от работническата класа. Като дете е болнав и прекарва дълги периоди у дома, където развива интерес към рисуването, списанията и фотографията. Именно тогава започва да изгражда своята чувствителност към образите и знаменитостите.
След като завършва изкуство в "Карнеги", той се премества в Ню Йорк през 1949 г. и започва работа като рекламен илюстратор. Там открива, че масовата култура може да бъде не просто фон, а истинско изкуство. По-късно премахва буквата "а" от фамилията си и се превръща в Анди Уорхол.
Самото му име веднага създава конкретен образ: бяла перука, черни очила, кожено яке и тълпа от знаменитости около него в легендарното му студио The Factory. През 60-те години The Factory се превръща в едно от най-известните артистични места в света. Там се срещат музиканти, актьори, модели, писатели и хора, които искат да бъдат част от новата културна революция. Сред близките му хора са актрисата и модел Еди Седжуик, музикантът Лу Рийд и членовете на The Velvet Underground.
Според Жан Уейнрайт образът на ексцентричния крал на бохемата е бил внимателно създаден. "Всички го възприемаме като душата на нюйоркския нощен живот, като човек, който е бил навсякъде и познава всички. Но когато започнах да изследвам живота му, разбрах колко различен е бил в действителност", казва тя.
Уорхол не просто създава изкуство, той създава собствената си легенда. Точно както превръща обикновени предмети в символи на модерната епоха, той превръща и себе си в запазена марка.
Въпреки огромната си популярност Уорхол е човек, който често изпитва силна социална тревожност. Той не обича да бъде в центъра на вниманието и често оставя други хора да говорят вместо него. През 1978 г. в дневниците си описва момент по време на парти в легендарния клуб Studio 54, когато му подават микрофон, за да каже няколко думи.
"Просто издавах звуци... и хората се смееха", записва той.
През 1965 г. актрисата Еди Седжуик дори се превръща в негов говорител по време на телевизионно интервю. "Анди няма да каже нито дума. Ако го попитате нещо, ще ми прошепне отговора", казва тя на водещия.
Година по-късно Уорхол стига още по-далеч и наема актьора Алън Миджет да се представя за него на публични събития. Това се превръща в своеобразен пърформанс, който поставя под въпрос границата между реалност и измислен образ.
Най-тежкият момент в живота му идва през 1968 г., когато писателката и радикална феминистка Валери Соланас го прострелва в неговото студио. Уорхол оцелява, но последствията остават завинаги. Той претърпява тежки операции и до края на живота си носи корсет. Снимка на фотографа Джерард Маланга от 1971 г. показва художника малко след освобождаването на Соланас от затвора. Това е рядък момент, в който светът вижда не иконата с перуката и очилата, а човек, носещ тежка травма.
"Всъщност много го е било грижа", казва Уейнрайт. "Той сам си е създал този образ с перуката и очилата, но зад него е имало страхове, тревожност, съмнения и огромна чувствителност."
Една от най-изненадващите страни на Уорхол е колко важна роля играе семейството в живота му.
Майка му Джулия Уорхола живее с него в Ню Йорк от 1952 г. Тя е емигрантка от днешна Източна Словакия и двамата запазват връзката си с католическата вяра. Далеч от блясъка на The Factory, домът им е напълно обикновен. В кадри, заснети от самия Уорхол през 1966 г., се виждат натрупани съдове, пердета и леко захабени стени. Племенницата му пък си спомня посещенията при него като истинско приключение.
"Къщата му беше като Страната на чудесата - имаше роботи, купища бонбони, играчки и много дъвки", разказва тя. За децата в семейството Уорхол бил грижовен и забавен чичо, който обичал да се шегува и да им казва, че разговаря по телефона със знаменитости.
Уорхол често умишлено оставял хората в неведение. Той давал различни отговори за мястото си на раждане и сякаш създавал около себе си мъгла от полуистини.
"Той обичаше да заблуждава хората. Искаше никой никога да не бъде напълно сигурен кой е истинският Анди Уорхол", казва Ерик Шайнър, бивш директор на Музея на Анди Уорхол в Питсбърг.
Дори външният му вид бил част от тази стратегия. Перуката прикривала оредяващата му коса, а очилата му позволявали да избягва директния контакт с хората.
"Той се научи как да стане запомнящ се, както запомнящи се са неговите кутии със супа", обяснява Уейнрайт.
Сред най-силните образи, останали от живота му, е снимка на Боб Аделман от 1964 г. На нея Уорхол е без обичайната си маска. Просто един човек, седнал под светлината на прожекторите, изглеждащ несигурен и уязвим. Точно този Анди Уорхол е най-трудният за откриване. Не художникът на милионите долари. Не попиконата, която превърна славата в изкуство. А човекът, който цял живот се опитва да бъде видян, докато едновременно се крие от света.
Защото най-голямото произведение на Анди Уорхол в крайна сметка може би не са картините му. А самият той.