Безспорен гений или човекът, скрит зад тъмната страна на Холивуд?
Наричан "майсторът на съспенса", Алфред Хичкок създава филми, които десетилетия наред държат зрителите в напрежение
Алфред Хичкок е едно от най-разпознаваемите имена в историята на киното. Наричан "майсторът на съспенса", той създава филми, които десетилетия наред държат зрителите в напрежение. Неговите истории са за страх, вина, обсебване и човешки слабости. Но зад легендата за режисьора, превърнал тревогата и очакването в изкуство, стои една много по-сложна личност на човек, който едновременно е бил почитан като гений и критикуван заради методите си на работа.
Повече от четири десетилетия след смъртта му Хичкок продължава да предизвиква спорове. Дали е бил безкомпромисен творец, който е използвал психологически игри, за да постигне съвършенство на екрана? Или контролираща фигура, чието поведение към някои актьори е оставило болезнени следи? Отговорът вероятно се намира някъде между двете крайности.
През 1978 г., малко след публикуването на книгата The Art of Alfred Hitchcock (бел. ред. "Изкуството на Алфред Хичкок: Петдесет години от неговите филми"), биографът Доналд Спото се среща за последен път с режисьора. Срещата оставя странно впечатление у автора. В един момент Хичкок сякаш заспива по време на разговора.
При друга среща Спото разказва как бил ухапан по ръката от домашното куче на Хичкок, териерът Сара. След като режисьорът смъмрил животното, биографът отбелязал нещо любопитно: това била първата му директна реакция към него по име за цели четири години.
Алфред Хичкок е роден през 1899 г. в Лондон. Кариерата му започва в ерата на нямото кино, а първият му филм "Градината на удоволствията" излиза през 1925 г. През следващите десетилетия той се превръща в един от най-влиятелните режисьори в света. Сред най-известните му произведения са "Психо" (1960), "Птиците" (1963), "Световъртеж" и "Непознати във влака" (1951).
Творчеството му оказва огромно влияние върху поколения режисьори, а името му се превръща в синоним на психологическия трилър. Дори днес похватите, които той налага - играта с гледната точка, напрежението преди неизбежния сблъсък и манипулирането на очакванията на публиката, остават част от езика на киното.
Хичкок не разчита само на шокиращи моменти. Неговата сила е в очакването, в онзи момент преди опасността, когато зрителят знае повече от героя и усеща, че нещо неизбежно предстои. Той често казвал, че има разлика между изненадата и съспенса. Изненадата е, когато бомба избухне внезапно на екрана. Съспенсът е, когато зрителят знае, че бомбата е там, но героите все още не подозират. Именно това превръща филмите му в психологически преживявания, а не просто в криминални истории.
Доналд Спото има огромна роля в оформянето на модерния образ на Хичкок. Неговите книги оказват силно влияние върху начина, по който публиката възприема режисьора. Спото представя Хичкок като човек с тъмна страна - контролиращ, обсебващ и често манипулативен. Неговите изследвания се превръщат в основа за много последващи разкази за поведението на режисьора зад камерата. През годините някои от тези истории започват да бъдат преразглеждани.
Например възстановяването на Типи Хедрен след заснемането на сцената с нападението в "Птиците" често е описвано като продължило 10 дни. Вътрешни документи от продукцията обаче показват, че периодът е бил около три дни.
Друг известен разказ е историята за снимките на "Трийсет и деветте стъпала" (1935), според която Хичкок жестоко оставил актьор, закопчан с белезници, в склад за цяла нощ като "шега". Свидетелства на други членове на екипа показват по-различна картина: че ситуацията е била неприятна, но не толкова драматична, колкото по-късно е представяна.
Дори последните дни на режисьора са обект на различни версии. Спото твърди, че свещеник, предложил последно причастие, е бил отпратен. По-късни свидетелства обаче показват, че Хичкок всъщност го е приел.
Една от най-дискутираните части от наследството на Хичкок е връзката му с актрисата Типи Хедрен, която той открива и превръща в звезда чрез "Птиците" и "Марни" (1964).
Снимките на "Птиците" през 1962 г. далеч не били спокойни. Напрежението на снимачната площадка било осезаемо, включително между Хичкок и актьора Род Тейлър. Режисьорът бил известен с желанието си за абсолютен контрол, докато Тейлър не приемал лесно строгия му подход. По време на продукцията актьорът дори бил арестуван за шофиране в нетрезво състояние, което можело да създаде сериозни проблеми за филма.
Самият Хичкок по-късно признал пред френския критик Франсоа Трюфо, че е имал "проблеми с главния актьор". В същото време режисьорът се опитвал да контролира средата около младата Типи, ограничавайки посещенията на нейни близки и създавайки силно напрежение около нея.
Хичкок често използвал психологически похвати, за да изкара определени емоции от актьорите си. Типи Хедрен сама признава през 1974 г. по време на семинар на Американския филмов институт, че режисьорът понякога умишлено създавал напрежение, за да получи по-силно изпълнение.
Подобни истории разказва и актрисата Даян Бейкър. По думите й Хичкок понякога карал актьорите да се чувстват несигурни точно преди снимки, защото вярвал, че това ще направи емоцията по-истинска.
Карол Ломбард също споделя, че режисьорът обичал да "раздвижва емоциите" на актьорите си, дори когато това означавало напрежение или конфликт.
При снимките на "Ребека" (1940) Джоан Фонтейн разказва, че била убедена от Хичкок, че партньорът й Лорънс Оливие не я харесва и иска да бъде заменена с Вивиан Лий. Според нея това я направило по-уязвима и емоционална пред камерата, точно това, което режисьорът търсел.
Днес е трудно да се отдели митът от реалността. Някои обвинения срещу Хичкок са сериозни и не могат да бъдат пренебрегнати. Особено разказите на Типи Хедрен за поведението му към нея продължават да предизвикват дебати.
Но също така е вярно, че през годините отделни случки са били преразказвани многократно, понякога губейки първоначалния си контекст.
Алфред Хичкок остава човек на противоречията, режисьор с труден характер, но и творец, променил завинаги начина, по който киното разказва истории за страх, вина и човешка природа.
Филмите му продължават да се гледат не защото зад тях стои безупречен човек, а защото разбирал най-дълбоките човешки страхове. При Алфред Хичкок, както и в най-добрите му филми, истината никога не е само една.