В кабинета на джипито. Вратата се отваря и вътре нахлуват петима души, запотени от кавгата отвън, разразила се на тема кой да влезе пръв.

"Аз съм само за направление", провиква се млад мъж, който очевидно много бърза.

"Извинявайте, д-р Маринкова, само да питам да проверите аз днес ли съм си записала час, че не си спомням?", избутва го жена на средна възраст.

През вратата наднича господин, който с ловки движения се придвижва до бюрото на лекарката:

"Вижте, аз идвам само за болничен да ми дадете, не съм болен, ама трябва да си почина от работа малко. Ще може ли да ми го напишете и да ми кажете кога да дойда да си го взема, за да не чакам?"

На кушетката вече скромно е поседнала бременна жена с възпалено гърло, която чака за преглед, а до нея видимо жизнеспособна баба гледа лошо, стиснала в шепа наръч рецептурни книжки.

През това време влиза шести човек, явно познат на лекарката, и надвиква всички с въпроса:

"Абе, Миме, случайно знаеш ли колко струва една кремация в момента?"

"Мимето" (д-р Маринкова) обаче не вижда и не чува никого в този натопорчен момент, защото говори по телефона.

"Сутрин съм четни, да. Хайде научете ги тия смени за 20 години!"

"Да, ще ти го оставя на регистратурата."

"Тъмна или ярка беше кръвта в изпражненията?"

Бибип-пип-пип. Месинджър.

"Доктор Маринкова, здравейте, мога ли да ви питам само дали мога да взема нещо за намалена слъзна секреция. Казаха ми, че трябвало сцинтиграфия. Къде мога да отида? Уплашена съм".

Бибип-пип-пип. Вайбър.

"Докторке, Поли на Сашо е. Пешо има 37 температура от снощи и не знам какво да му давам, педиатърката не вдига. Може ли нещо да предпишете, без да го разкарвам до кабинета?".

Представете си тази сцена, сбита в около половин до една минута. Това е ежедневието на личните лекари, които така отривисто наричаме "доки", "джипито", "джепето" пр.

Успях да опиша това, тъй като се наложи да поседя половин час в кабинета на личния ми лекар. Сигурен съм, че ако повися в кабинета на кардиолога или гастроентеролога, или пък в спешния център, или пред някое родилно отделение, или на което и да е друго място, на което работят лекари, ще видя същото: не непременно взискателни, самозабравили се пациенти, но със сигурност "motion picture" на едно огромно напрежение по време на работа.

Напрежение от естеството на работата, която в по-малка или в по-голяма степен засяга живота на хората, но и напрежение от често лошото или пренебрежително отношение; от заплахата от санкции от НЗОК; от административните проблеми, от дезорганизацията, мнителните пациенти, изтипосването в социалните мрежи поради недоволство на пациент и още.

Снимка: Shutterstock

Не зная колко от вас са се обадили на лекарите си в петък, на 19 октомври, когато беше празникът на българския лекар. Вероятно някои са го направили. Много са забравили, а още повече са решили, че няма нужда да се честити каквото и да било на "мафията в бели престилки".

Когато и да започна войната между българския лекар и българския пациент, тя е един от най-пагубните процеси, които се случват в обществото ни. В пропастта на недоверието и мнителността на пациентите, и натрупания гняв, преумора и досада у лекарите, ежедневно падат много жертви.

Сред пациентите, които понякога изгубват безценното си време и здраве в лутане в лабиринта на кирливата ни здравна система, в пренасочване от лекар към лекар или в попадане в дупки, в които за тези пациенти няма място, нито диагноза, нито лечение.

Сред новозавършилите медицина, които масово заминават да работят извън България поради съвсем обективни причини, включващи пари и престиж. Сред лекарите, които до последно са искали да си вършат работата и да пазят идеята, че практикуването на медицина е призвание, а не счетоводство.

Обвиняваме лекарите, че са печалбари, че са некадърни или некомпетентни, и понякога сме прави. Някои са такива. Също както някои работодатели са недобросъвестни, някои продавач-консултанти са неориентирани, някои адвокати са престъпници пр. Разликата, разбира се, е голяма.

Защото материята, с която работи лекарят, е жива. Освен при патолозите, но там е друго.

Събирането на цяла професия под един общ знаменател е едно от най-глупавите неща, които можем да направим. Дори що се отнася до полицаите, макар че графити по целия свят ни казват, че ACAB (това е шега).

Никой не оправдава онези лекари, които са загубили човечността си. Нито онези, които препоръчват ненужни операции, за да вземат пари по клинична пътека. Нито онези, които гледат на пациента като на куче-касичка. Има и такива, да.

Но ако пробваме по-често да се поставяме в чуждите обувки и се уповаваме на идеята за уважение към другия, да оценяваме всички онези пъти, в които сме били излекувани, то може би на следващия празник на българския лекар у нас ще има повече доволни пациенти и повече спокойни лекари.

Калоян Стефанов е един от новите автори на #URBN.