Режисьорът Данис Танович: Когато човек е преживял война, оттам нататък всички са му еднакви
През 2002 г. босненецът печели “Оскар” в категорията “най-добър чуждоезичен филм” за лентата си “Ничия земя”
Босненският режисьор Данис Танович беше специален гост на тазгодишното издание на "София филм фест", а срещата му с българската публика се случва десет години след последното му посещение на кинофорума. У нас той представи новия си филм "След края на лятото", който миналата година откри филмовия фестивал в Сараево и проследява пътя на млада жена по пътя към себепознанието.
Въпреки че започва кариерата си като документалист, снимайки по време на войната в Босна, а през 2002 г. получи наградата "Оскар" за филма си "Ничия земя", който отново хвърля поглед върху конфликта, темата за войната не присъства в следващите филми, които снима. Признава обаче, че се връща към нея в сценариите, по които в момента работи.
Вашият професионален път е започнал от фестивалите. Как се чувствате днес, когато ги посещавате?
Преди в действителност ходих много по фестивали, но с времето това се промени, може би най-вече заради корона пандемята. След нея започнах да пътувам по-малко. Предпочитам да снимам филми, въпреки че фестивалите са нещо чудесно, защото ти дава възможност да се запознаеш с нови хора, с колеги кинаджии. Обичам, когато съм в журито на фестивал, защото това дава възможност в продължение на 6-7 дена да прекараш време с колеги. Според мен фестивалите са важни, защото европейските филми не пътуват толкова много. Преди имахме филми от цяла Европа в кварталните си кина, но през последните 10-15 години това се промени и сега фестивалите са почти единствената възможност да видиш различни европейски филми.
Но проблемът с фестивалите е, че започнеш ли да пътуваш с един филм, това може да отнеме месеци. Помня с "Ничия земя", който е първият ми филм, започна се през май, на фестивала в Кан, като за цялата година сумарно съм бил вкъщи 20 дни. А човек, ако иска да снима филми, да пише сценарии, това му отнема няколко месеца, за кандидатстване, за финансиране... И в един момент се получава така, че ако тръгнеш по фестивали, правиш само това. Така че в днешно време много внимателно подбирам фестивалите, на които ходя.
Данис Танович спечели Оскар през 2002 г. с филма си "Ничия земя"
Снимка: Getty imagesФилмите ви са от всякакви жанрове, на различни езици, един вид глобално кино. Как точно се е развила във вас тази идея за "кино без граници"?
Това е малко като да те питат как правиш филми, откъде идва вдъхновението. Не знам, това е като едно красиво момиче, което минава покрай теб и ти се опитваш да я догониш. Киното в действителност надхвърля границите и езиците. Аз например снимах филм в Индия, който беше на урду, а аз не говоря този език. Но това не беше никакъв проблем, имах културни съветници, защото не исках да направя някаква глупост, все пак не беше моята култура. И, ето, получи се. Разхождах се из София и видях няколко локации, които ми харесват за снимки и може да дойда да снимам и тук. Градът е доста разбит, но е много красив. Така че киното няма граници, може да се снима навсякъде.
Режисьорът с престижната статуетка на Академията и с актьорите Джон Траволта и Шарън Стоун
Снимка: Getty imagesПреди "Ничия земя" вие сте се занимавал с документални филми. Всичко останало, което сте снимал, са съвременни истории. Какво ви харесва в съвременните, модерни истории, които продължавате да снимате?
Част от причината е във финансирането. Много ми се иска да заснема филм за "Наполеон", но няма как да намеря такова финансиране за възстановка на епоха. Относителен е и въпросът какво разбираме под съвремие. В "Ничия земя" ставаше въпрос за случка отпреди 10 години, в "Адът" действието е преди 20, така че въпросът е какво е съвремие. В момента работя с една френска компания за филм за виетнамската война. Там ще се върнем назад във времето, ако успеем да намерим финансиране, което е от 10 милиона нагоре.
По него работя с мой приятел, Патрик Шавел, който е най-старият все още работещ, военен кореспондент. Той отива във Виетнам, когато е на 18 и там се запознава с индианец от племето апачи, който е в американските специални части и пише книга за това. Отдавна искам да заснема тази история. Също така пиша сценарий, за една случка в Украйна, бях там преди 2 години.
Една история трябва да те докосне и да е важна за теб. Защото ако ти ще посветиш цяла година, като минимум, от живота си на нея, трябва наистина да вярваш в историята, че тя е важна и смислена за хората.
Данис Танович е близък приятел със Стефан Китанов и именно заради него се съгласи да приеме поканата и да гостува на "София Филм Фест" 10 години след последното си посещение у нас
Снимка: БулфотоКак създавате толкова плътни герои? Какъв е вашият процес на писане на сценарии?
Отново няма правило, всяка история е различна. Обикновено пиша сценариите си сам, но се е случвало да работя и със съсценаристи. Например, наскоро снимах сериал в Сараево и бяхме четирима съсценаристи, защото там е много писане. Осем епизода са си като четири пълнометражни филма.
Честно казано писането ми е най-трудната част от процеса. Човек си мисли, че с времето, когато става по-възрастен, ще му е по-лесно, но става обратното. Защото помъдряваш, виждал си повече неща, знаеш повече и си казваш, това съм го гледал там, това съм го виждал тук, защо го пиша. И в един момент се чувстваш много глупаво пред белия лист, аз го гледам, той ме гледа и не знаеш какво да направиш. Но писането на сценария е ядрото на филма, оттам започва филма.
Процесът по работа върху сериали обогатява ли работата ви по филмите? Има ли взаимовръзка между тях за вас?
Мисля, че няма разлика, режисирането си е режисиране. В академията, в която съм учил в Сараево, ни караха да вземем един роман и по него да направим сценарий за филм, за тв продукция, за пиеса и за радио пиеса. Когато работиш по тази задача цяла година, разбираш как можеш да пренесеш нещо в различни форми. Човек може например да разбере много за киното от радиото, защото радиото обръща внимание на неща, които иначе не би забелязал.
В славянските езици думата изкуство, идва от изкустност, на турски е занаят... така че режисьорската работа си е занаят. Но има и нещо отвъд занаята. Преди време бяха в едно село с мои студенти. Един от тях забеляза нещо, което другите подминаха и аз му казах, че това е талант. Защото повечето хора гледат, но не виждат куп неща. Така че от една страна има този талант, но от друга има и занаятчийско умение, което е необходимо. И това е важно за един режисьор, защото той трябва да снима постоянно, за да поддържа и развива занаятчийското си умение. Няма значение дали ще снима тв сериали, документални филми или каквото и да е. Аз съм снимал филми с бюджет от 15 милиона и с бюджет от 17 000 евро. За мен няма никакво значение какво ще снимам.
Танович с приза „Сребърна мечка” – Специална награда на журито – за филма му "Смърт в Сараево”
Снимка: Getty imagesКазвате, че се радвате, че сте режисьор. Чувствате ли се повече като сърфист, който успява да хване вълната на определена ситуация и интересна история, или сте повече като занаятчия, който се затваря в работилницата си и работи по нещо специализирано, обслужвайки определена потребност?
Труден въпрос, не мога да кажа. Понякога е сърфиране. Дейвид Линч би казал, да хванеш голямата риба. Понякога е трудна работа, но ако е твърде лесно и всичко върви гладко, значи, че правиш нещо, което е било правено и вървиш по отъпкана пътека. Случвало ми се е снимките на мой филм да вървят много леко и след това в монтажната да си дам сметка, че не съм направил това, което е трябвало, но вече е твърде късно.
Голяма част от много добрите ми филми са плод на много усилена работа, много копане. Същото е с писането на сценариите. Понякога се събуждаш сутрин и идеята ти е вече в главата. Друг път се събуждаш в 4 часа през нощта, нещо ти хрумва, сядаш, пишеш 4-5 часа и се получава нещо много добро.
А понякога се случва да станеш в 9 сутринта, измъчваш се цял ден пред белия лист и не успяваш да напишеш нищо добро. Много е различно.
Същото е с режисьорската работа, няма универсален подход към работата с актьорите. Едно получаваш от един актьор, а друго от друг. Трябва да усетиш човека, какво би сработило за него. Понякога нещата може да са много леки и гладки, друг път да са много трудни.
Данис получи голямата награда на фестивала "Берлинале" през 2016 г. за филма си "Смърт в Сараево"
Снимка: Getty imagesКъде намерихте тази живописна локация за снимките на новия си филм "След края на лятото" и какво ви накара да повярвате в историята?
Кратката история е, че се качих на мотора и казах на жена ми, че трябва да намеря локация, на която да снимам. Прекарах две седмици в обикаляне на хърватското крайбрежие, търсих малък град, с интересна архитектура. И този град ме впечатли със своята особена архитектура.
Що се отнася до историята, двамата човека, които я написаха, са мои приятели и ме помолиха да я снима. Аз им казах, че ако си намерят пари, да ми се обадят. Те пък взеха, че намериха, така че ако някой има пари, свободен съм следващите няколко месеца (смее се).
Видях, че имате магазин на "Ферари", така че явно има много богати хора тук. Ако има някой, с няколко милиона излишни, аз съм вашият човек.
Филмът проследява пътя на една млада жена към себеоткриването. Какво искате публиката да види и разбере чрез героинята и историята на Мая, какво е вашето послание?
Не се опитвам с филмите си да отправям някакви послания, не съм пророк. Мисля, че киното би трябвало по-скоро да задава въпроси. Типът филми, които харесвам, са тези, които след като излезем от киното с приятели и седнем да пием, си казваме: "Леле, какво беше това, което видяхме". И много често се случва така, че всеки е видял нещо различно.
Всеки си взима различни неща от един филм. Аз много обичам въпросите на публиката, защото понякога хората виждат много интересни и неочаквани за мен неща в един филм. Например една жена, която беше гледала филма, се оказа, че е преживяла много подобна история, разбрала е за баща си в много напреднала възраст. Тя се разплака след края на филма.
Освен че е строго индивидуално, киното е изкуство във времето. Един филм може 20 години по-късно изобщо да не ти хареса, или преди, ако не ти е направил впечатление, по-късно да те впечатли. Наскоро показвах филм на децата си отпреди 20 години, който тогава много харесах. Те ме погледнаха и ми казаха: "Добре, защо сега ни показа този филм?" И самият аз си казах, защо ли им го показах и какво пък аз съм харесал в него преди 20 години, не знам. Може да се случи и обратното.
Помня като бях малък и гледах "Апокалипсис сега", бях много впечатлен от баталните сцени с хеликоптерите. След това като го гледах по време на войната, си казах, че това е най-обикновен документален филм. Вече след войната го видях по трети, съвсем различен начин. Възприятието на човек към един филм варира във времето, освен това от човек до човек, всеки си взима нещо, което е индивидуално.
Това не е някаква математическа формула, това е един път, по който тръгваш и не знаеш докъде ще стигнеш. Като режисьор ти можеш само да се опиташ да дадеш най-доброто от себе си. Но аз най-много обичам в работата си, че не знам докъде ще ме отведе тя. Най-скучно ми е, когато в един филм на петата минута знам как ще завърши той.
И в някакъв смисъл, историята на главната героиня е начинът, по който ми харесва да мисля за киното. Тя идва за едно, а в крайна сметка открива нещо съвсем различно, но което й е било необходимо.
Кадър от филма "След края на лятото"
Източник: София Филм ФестНа какъв етап е работата ви по филма за войната в Украйна, какво ви върна към темата за войната, към която не сте се връщал след "Ничия земя"? И какво войната в Украйна се различава от тази в Босна?
Мисля, че веднъж, когато човек е преживял една война, оттам нататък всички са му еднакви. На емоционално ниво всички са еднакви. Войната в Украйна е различна на технологично ниво, след време, следващата война вероятно ще се води само от дронове. Но това, което стои отзад за хората, преживяването и техните емоции, е едно и също.
Това не е филм за войната сама по себе си, а за една жена, която се бори да си върне детето. Обикновено филмите за войни са за мъже, затова ми се искаше да покажа от по-различна, женска гледна точка. Филмът започва като криминално разследване. На украинския фронт е открит труп и тръгва разследване кой е убил този човек. Това разследване ни отвежда към друга история.
В Украйна има 18 000 деца, които са отвлечени от руснаците. В това ми се струва, че има нещо особено сбъркано, извратено. Опитах се да си представя какво би ми било на мен, ако който и да било отвлече моето дете и тръгне да го убеждава, че мен не ме е грижа за него и аз съм врагът. Има нещо много нечовешко в това. Мога да разбера войната, че е това, което е, но да отвличаш деца и да ги настройваш срещу родителите им, ми е особено непонятно и нечовешко.
Доброто кино винаги е много лично. Моят филм разказва нещо, което е важно за мен. Иначе киното се превръща в чист занаят. Моят филм трябва да бъде за нещо, което ме вълнува мен самия.
За някои е важен успехът, за други е гладкият процес, като сърфирането. Аз например не мога да работя на снимачна площадка, на която атмосферата е напрегната. На моята снимачна площадка всички се смеят, шегуват и забавляват. Дори, ако снимаме много трагична сцена, 30 секунди преди снимките, разсмивам актьорите си. Те много ме мразят заради това, защото се опитват да се съсредоточат, но мисля, че винаги е добре да се поддържа ниво на ирония и сарказъм. В противен случай човек може да се вземе много на сериозно.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес, повече от всякога, независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес, повече от всякога, независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}