Димитър Маринов от кинохита "Зелена книга" пред Dir.bg: Не бих се снимал с Де Ниро
За това как приятел го издава при бягството им с "Ориент Експрес", а в затвора чупят пръстите му, но години по-късно свири заедно с Джеф Бриджис в бар и бие на шах Кийфър Съдърланд
Един българин неотдавна покори световната киносцена. Димитър Маринов е в светлините на прожекторите, откакто филмът, в който участва, спечели три награди "Златен глобус" и вече има няколко номинации за "Оскар", включително за най-добър филм. Лентата Green book ("Зелена книга") на режисьора Питър Фарели (няма нищо общо със съвместните творби с брат му - "От глупав по-глупав" и "Аз, моя милост и Айрин") e най-новата продукция на компанията на Стивън Спилбърг "Амблин Ентертейнмънт" и "Партисипант Медия".
Разказът е по действителен случай - за живота на гениалния пианист Дон Шърли (в ролята Махершала Али, който взе "Оскар" за "Лунна светлина") и неговото джаз трио. Маринов играе един от тримата - Олег, чийто прототип е руснакът виолончелист Юрий Тахт. Действието се развива през 60-те години на миналия век в САЩ, когато италиано-американският охранител Тони Лип (Виго Мортенсен, който качва 12 кг за ролята) е нает да вози и охранява афроамериканския пианист по време на турнето му в консервативния Юг. Двамата използват пътеводителя "Зелената книга на негъра автомобилист", списван години наред от цветнокожия пощальон Виктор Грийн, за да представи местата, в които се приемат пътници като него.
Макар и не главен, героят на Маринов казва най-важната реплика във филма: "Не е достатъчно да си гений, нужна е смелост, за да промениш човешките сърца".
В интервю пред Dir.bg успелият българин повдигна завесата на сцената и на живота си.
- Г-н Маринов, поздравления за големия успех на филма, който вече спечели много награди, включително тази на фестивала в Торонто и на Гилдията на продуцентите. Покрай него се разбра, че имате и удивителна лична история, която след куп препятствия ви е отвела до Холивуд (четете повече след интервюто - б.р.). Чувствате ли се като човек, който е проявил куража да промени човешки сърца?
- Много обичам такива въпроси, на които има няколко отговора... Първо - целта на този филм е надежда. И второ - аз лично смятам, че вече е успял да постигне поне това да спечели човешките сърца, а дали ще успее да направи такъв завой, че да ги обърне, е вече въпрос на приемане. Защото не знам дали следите американската критика и медиите, но тук има доста недоволни хора от нашия филм, предимно от черната страна. Такава е политиката тук - не може бели хора да обсъждат расизма, което е една абсолютна глупост според мен, при положение, че те искат да отворят този въпрос и да помогнат и най-вече, че това е истинска история. В момента в САЩ до такава степен полюсите са обърнати, народът до такава степен е ненормален, че аз съм тук вече от 29 години и такова нещо не съм виждал. Заради политическата коректност и джендър културата всички ценности се унищожават и никой не гледа филмите като изкуство, важно е има ли в твоя проект гей, черен, азиатец или латино. Ако няма, значи си расист. Ако си бял и си мъж, ти си нарочен.
Вярно, Уайнстийн и някои други като него трябваше да бъдат премахнати, но покрай сухото изгоря и суровото - много хора като Кевин Спейси бяха обречени без никакви доказателства и бяха унищожени кариери на гениални хора.
А за нашия филм - между другото, вие сте първата, на която го казвам - но всичко започна от това, че спечели голямата наградата в Торонто - това сега е най-големият фестивал в света и беше шок за суперпродукциите. Това донесе много завист, злоба и дивотия. Още като пристигнахме там, нямаше нито един афиш на "Зелена книга" за сметка на "Роди се звезда" и "Първият човек", чиито реклами бяха наводнили града.
Българинът с екипа на филма
След като официално "Зелена книга" бе номинирана за "Най-добър каст" на "Холивуд Филм Ауордс", в списъка бях и аз като пети в ранглистата. Брад Пит представяше номинациите и в един момент се появиха нови листовки с номинациите за тази категория, но моето име и това на колегата Себастиан Манискалко вече не съществуваха.
В един момент Виго и Махаршала ги извикват на сцената, обаче след 2 минути те се връщат. Виго е бесен. Питър го пита какво става и той казва: "Ами те са изчистили имената на Димитър и Себастиан, но аз им казах, че ако не излезем всички, няма да приема наградата". В този момент Октавия Спенсър обявява нашата награда, но ние не излизаме. Настава суматоха, осветяват залата и в крайна сметка ние всички излизаме на сцената. Но въпреки това, връчват награди само на Виго и Махершала. А на нас после започват да ни се извиняват и да обясняват, че нещо се е объркало и че ще си ги получим по-късно. Обаче Виго ми дава наградата и казва: "Носи си я вкъщи. Нищо няма да получиш, казаха ми, че прекалено много бели мъже на сцената не изглеждало добре". И аз - шок!
Маринов позира пред плаката на филма
Мина почти месец, стана голям скандал, макар и потулен. Моята пиарка, която е доста ненормална, ме пита как се чувствам и аз й казвам, че съм много обиден, защото дори не съм бял американец - аз съм първо българин, второ - евреин, трето - политически затворник и четвърто - имигрант, да ме третират по този начин - това е обърнат расизъм. Но ще цитирам една реплика на Дон Шърли от филма: "Достойнството винаги възтържествува", това ми е бил целият живот - никога не съм искал нищо, което не съм заслужил. Е, в крайна сметка, по неведоми пътища, ми дадоха заслужената награда. Но от този момент не бях поканен на нито една галанаграда на филма - само Виго, Махаршала и Линда, защото са един бял, един черен и жена, затова и на Глобусите не бях поканен. И целият ни каст беше шкартиран, нямахме никъде награди, а "Черната пантера" и "Богатите азиатци" имат по 12-13 души, някои от които дори нямат реплика във филма. Това е пародията, идиотщина, която в момента кипи и бушува тук.
Джаз триото на Дон Шърли
Снимка: Официален профил във ФейсбукНо да се върнем на въпроса - дали аз съм променил сърца? Съмнявам се - сърцата могат да се променят и съм убеден, че много от тях поне са затупкали, но едва ли ще могат да направят промяната, която ни е нужна. Моят кураж да обръщам сърца е, когато работя с колеги, студенти и най-вече с деца, на които мога да предам това, което съм научил. В едно интервю ме питаха какъв е моят начин - отговорих, че разликата между мен и всички останали преподаватели, с които съм работил, е, че те учат децата "какво" да мислят, а аз ги уча "как" да мислят...
- Кои са любимите режисьори и актьори, на които се възхищавате и с които мечтаете да работите? След последното ви постижение това изглежда съвсем реално...
- Естествено със Спилъбърг, като режисьор, със Скорсезе. Но аз не избирам кой да ме режисира, дори начинаещ режисьор може да ми завърти главата, това е въпрос на талант и възможности, не на признание. И ще ви дам директен пример - с Робърт Де Ниро, един гений, една легенда, която - не ми пука дали го почитат или не - но много ми падна в очите. В последните 2 години той се навря толкова дълбоко в политиката с неговото отвращение от Тръмп, по толкова грозен начин, че за мен съществува като легенда, но като актьор, с който бих искал да работя или да се срещна, абсолютно по никакъв начин, дори ще откажа, ако ми предложат.
- Доста сте краен...
- Да, аз съм краен, но разумно краен - един човек, не само артист, който поколения наред е бил пример за подражание, уважение и обожание, да се прави на маймуна, да псува, да ругае пред 1500 души в театър по най-евтиния, грозен начин - нямам уважение към такава нетолерантност и липса на дипломация.
- Да не сте тръмпист?
- Не, и не става дума дали си или не си, просто трябва да имаш толерантност към институцията, и ако нямаш - това е признак на слабост. Ние, артистите, сме много по-силни, когато направим политическа сатира и успеем по най-тънкия начин да покажем, това, което искаме да кажем. А другата страна на въпроса е, че точно тези хора от средна Америка, които подкрепят Тръмп и смятаме за тъпанари, ни правят парите, като ходят на кино, другите свалят всичко от интернет безплатно.
- След като филмът излезе, разказахте, че по време на снимките сте се сближили с Виго Мортенсен, докато пушите в почивките. Има ли и други холивудски звезди, с които сте се сприятелили? За българите е любопитно да узнаят повече за това какви са в живота любимците им от екрана.
- В тази професия, и особено във високата топка, сприятеляване трудно става, даже както Виго разказа - на всяко холивудско парти най-дългото време за разговори между две звезди е около 2-3 минути и обикновено се казват неща, които и двамата не слушат. И голямата връзка между него и Махаршала се заражда, когато се срещат за първи път на едно такова парти и изведнъж си дават сметка, че са говорили повече 45 минути.
- Това по стандартите на Холивуд явно е истинско приятелство...
- Направо (смее се). И двамата били шокирани и Виго му казал: "Ние трябва да работим заедно, явно нещо стана...", а Махаршала отговорил: "Търси сценарий, готов съм!". И когато предложили на Виго да се снима в "Зелена книга", а Питър му казал, че имат предвид друг чернокож за ролята, той категорчино заявил: "Ти с когото искаш си работи, но аз няма, искам да опитаме с Махаршала". И така е станало...
Иначе има няколко актьора, с които съм имал по-приятелски отношения. С Кийфър Съдърланд (Джак Бауър от "24 часа") снимахме сериала Touch, аз бях гост-звезда. Той е маниак на шах и има човек, на когото плаща да играят между сцените - отива в една малка палатка, играе и пуши, той много пуши. И понеже това беше единственото място, на което се пуши - пак цигарите ни свързаха - аз отидох там и той ме попита: "Ти нали беше от Източна Европа, значи можеш да играеш шах?". Аз отговарям: "Мога, ама не, благодаря, вие сте звездата, ако ви бия, ще бъда уволнен". Той се смее и казва: "Ако ме биеш , ще ти дам главна роля в следващия епизод". Съгласих се да довърша партията, която вече бяха започнали. Поглеждам и му казвам, че има само два хода, а той: "Така ли, я да видим как ще стане". И аз - бум-бум и айде - мат! Той взе да се хили и пита: "Ама как така ги видя?". Аз отвърнах, че бих го посъветвал да промени стратегията - да не се опитва да гадае какъв ще е следващият ми ход и едва тогава да прави своите. Казах му: "Точно обратното - шахът е твоята лична игра, изобщо не трябва да се интересуваш как играе другият".
Кийфър Съдарланд е впечатлен от шахматните умения на българския актьор
Снимка: Официален профил във Фейсбук- И какво - изпълни ли си обещанието за ролята?
- Да, да... и станахме много близки, говорехме си за България, сподели, че ще ходи да снима там, което и стана, както и баща му (Доналд Съдърланд) - един от най-големите актьори.
Другият колега, с когото работихме много добре, е Робърт Патрик от "Терминатор 2" (роботът T-1000, който е изработен от течен метал и може да се възпроизвежда). Снимахме сериала "Скорпион". Аз играех сръбски генерал, който е избягал и се крие в Куба. Някак си влязохме под кожата с него, например така и не ме нарече с истинското ми име, викаше ми Коми - краткото на комунист, доста ме бъзикаше. И имаше една сцена, в която трябва да се стреляме и да се бием, като, разбира се, имаше каскадьори - наши двойници. Но Робърт заяви, че иска сами да го направим. Режисьорът веднага каза, че това е невъзможно, че трябва разрешение, да подписваме документи, но Робърт вика: "В цялата ми кариера съм все гадното копеле, което пребива всички, за първи път трябва аз да бъда пребит, и ако ще е така, искам да бъда пребит от актьор и то комунист". Всички взеха да се хилят и така заснехме сцената сами. Та сега много се гордея, че му набих канчето на Робърт Патрик (смее се).
Маринов с противника на Арнолд Шварценегер
Снимка: Официален профил във Фейсбук- Снимал сте се и с ветерана Джеф Бриджис, а той що за човек е?
- Уникален човек! Един от много малкото в Холивуд, за които жълтата преса няма какво да напише. За него дом, семейство и личен живот са много по-важни от всичко друго. Иначе е фанатик на тема кънтри музика, той си пише сам, композира, свири, пее. След снимането на една голяма реклама на кафе-ликьора "Калуа" (Kahlua), ни изпратиха три дни във Флорида на конференция. Джеф трябваше да свири на сцената с китарата, но още не знаеше, че аз свиря на цигулка, която тайно си бях взел, и че съм живял в Тенеси, където има много кънтри. И когато разбра - честно ви казам, просто бяха три дни, в които не спряхме...
- Джемсешъни нон-стоп?
- Джемсешъни зверски, даже в някакъв бар се забихме една вечер, та се наложи охраната да разбута малко нахалниците, но беше нещо уникално и оттогава имаме много приятни топли взаимоотношенията. Дори миналата година аз бях много ядосан, че неговият филм Hell or high water не беше номиниран както трябва, а за мен е уникален, и той ми даде правата заедно с нашата българо-италианска актриса и певица Мария-Елена Инфантино да направим пародия за един фестивал на британските комедии, на който всичките "Оскари" се събират и се прави майтап в късометражни филми. Така направихме бъзик с неговия филм. Беше много сладко и приятно.
А по стечение на обстоятелствата на 3 януари с Джеф пак кръстосахме пътеки в реклама на "Стела Артоа", заедно със Сара Джесика Паркър. Ще я излъчат на 3 февруари, когато е Супербоул - най-голямото събитие в Америка, там минута реклама струва 5 милиона долара.
Джеф Бриджис и българинът се харесали покрай страстта си към музиката
Снимка: Официален профил във Фейсбук- Разкажете и за семейството си - със съпругата си имате две деца, с които живеете в САЩ...
- Жена ми Дженифър е американка, от Мичиган. Няколко пъти е шампионка по спортна гимнастика на щата, но завършва икономика в университета в Детройт. Заедно сме от 17 г. Тогава тя идва на гости при леля си в Калифорния, искала да се пробва като актриса, защото много добре пее, танцува и е инструктор в Джазърсайз - фитнес с танц. Така попадна при мен, аз давах частни уроци. Но след третия директно й казах, че не става, макар да е много артистична - защото актьорлъкът не е професия, а начин на живот, а нейният живот и манталитет не са за тая работа. След 2 месеца се срещнахме на едно парти, на което тя дойде с чаша бира и ми каза: "Е, вече не си ми преподавател, може да се опознаем". Понеже аз имам принципи и го казвам директно в началото - там, където работя, не си топя... Не беше някаква дива любов, но след още няколко срещи нещо в мен се обърна, вече бях на 40 години и реших, че ще е тя - казах й, че ако иска да продължим, да си събира багажа и да се мести при мен. След година си купихме апартамент и през 2003 г. се оженихме. Тя ми каза: "Аз ще работя на пълен работен ден, ти следвай мечтата си, защото знам, че ще стигнеш там, където искаш". И както каза на червения килим на премиерата на "Зелена книга", когато я питаха как се чувства сега: "Моите 17 г. инвестиция се изплатиха".
С големия си син Йордан и съпругата си на червения килим
Снимка: Официален профил във ФейсбукИмаме двама синове - големият е на 13 години - Йордан, а малкият - Михаил, ще стане на 6 през май.
Семейна снимка от преди няколко години
Снимка: Официален профил във ФейсбукЖивеем в малък курортен град на брега на морето - Карслсбад, на 50 км от Сан Диего и на 120 от Лос Анджелис. Това е единственият град в Южна Калифорния, в който няма престъпност, и е с най-добрите училища. Много е спокойно, приятели от Сан Диего даже ме питат: "Митак, кога ще ни поканиш на село, да си починем?".
- Като съвсем млад, в социализма, сте лежал в затвора, след като с ваш приятел опитвате да избягате от България с "Ориент експрес". Как се решихте на такава смелост в онези страшни времена и какво си спомняте от годините зад решетките?
- Беше страшно да тръгнеш да бягаш, но в един момент, това, което ми беше казано, че може да ми се случи, ми звучеше по-страшно. Бях в казармата и бях нарочен, че съм пропагандирал буржоазни, западни идеи сред войниците. Военно контрараузнаване направо ми се качи на главата, започнаха разпити и се стигна до момент, в който отвън ми беше подсказано, че нещата стават много сериозни. Тогава доста се стреснах, че ще започнат издевателства и няма начин да не открият, че още като цигулар бях нещо като незнаен куриер на Дойче Веле, БиБиСи и Гласът на Америка, който внасяше и изнасяше информация.
"Ориент Експрес" спираше в София за през нощта и после пътуваше през Белград към Будапеща. Скрихме се под седалките - в едни специални пломбирани помещения, в които няма как да те видят, знаех го, защото бях завършил железничарския техникум. Но в Сърбия алармата на часовника на моя приятел се включи и го хванаха. А той, явно от страх, ме издаде. Иначе можех да замина. След това ми рева, съжалява и аз го покрих изцяло, за да не гнием и двамата. Затова на него му дадоха 2 години, а на мен 3,5. А когато излезе, се оказа, че не е човек - не дойде изобщо да ме види и не искаше да имаме нищо общо.
В казармата в Карлово през 1982 г.
Снимка: Официален профил във ФейсбукИначе след ареста първо директно ни вкараха в ДС - в сегашното 4 РПУ в София. Мен ме държаха 40 дни и ме изпопребиха, защото не си признавах. След това пък объркаха документите и вместо да ме пратят в политически затвор, се озовах във Второ наказателно отделение на Централния софийски затвор при най-големите рецидивисти. В този момент ти изключваш, не мислиш, просто излиза животинският инстинкт за самосъхранение. Аз все пак бях късметлия, че успях с интелекта и отношението си да спечеля симпатиите на най-големите гадове и те ме закриляха.
Проблемът ми бяха старшините, които злобееха, че съм ходил по света. Счупиха ми пръстите на ръцете с гумените чукове, с които правехме ротори - прас-прас, а после казаха, че съм изпуснал ротора. Добре че се оказа, че главният лекар на затворническата болница ме е гледал много пъти като цигулар и положи изключителна грижа да ми съхрани ръцете, за което ще съм му благодарен до живот. После, слава Богу, макар и чак след 9 месеца, ме пратиха в политическата секция в Бухово, където лежах с Янчо Таков от БНТ. Работих обаче 6 месеца в Кремиковци, което беше много гадно. А после ме преместиха обратно в затвора, защото оцениха, че мога да рисувам и ме назначиха за байчото в местното "училище" - освен това чистех, правех кафе на учителите и прожектирах киното. Тогава вече беше по-лесно...
- По-късно оставате в САЩ със съвсем малко пари и без да знаете езика, само с цигулката си. За повечето хора такава рискована авантюра е чиста лудост. Какво ви мотивира да го направите - животът в България или американската мечта?
- Аз не избягах от България, аз избягах от идващата свобода. От една страна някак си знаех, и това ме плашеше, че тази екзалтация няма да доведе до нищо хубаво, защото, за съжаление, силата на интелектуалците не може да победи простотията. Знаех, че онези 30% интелектуалци, разумни и готини хора ще влязат в ужасна дилема дали изобщо да са живи. Знаете, че 2 млн. вече са изчезнали от България. И ето - тя е на последно място в Европа, дори с румънците не можем да се сравняваме.
В България културата се диктува от халтурата! Типични примери са "Шоуто на Слави" и Камен Донев. Съжалявам много - Камен ми е съученик, но това, което той прави, не е култура и образование, а халтура. Да - смешно е и забавно, оригинално и определено завидно, но не и образователно - това е комерсиално развлечение. И нямам нищо против. Той пълни зала "Арена Армеец", прави по 15 000 долара, а в творческия културен театър го няма такъв, какъвто аз знам, че може да бъде - явно въпрос на негов избор. И Тодор Колев правеше халтури, но в театъра и киното той бе пример, легенда за подражание и образование - символ на култура.
Днес култура за мен е геният в българския Народен театър - Сашо Морфов - когото изгониха, той беше един от много малкото, които се опитват да променят съзнанието и културата, да я запазят такава, каквато е.
Второто - не мога да работя, когато има таван, когато знам какво ще се случи. Аз съм от класа на Коко Азарян във ВИТИЗ, от който са и много сегашни звезди - Мариус Куркински, Камен Донев, Койна Русева, Лили Маравиля, Стефан Вълдобрев, Стефан Денолюбов - знам, че ако бях останал, щях да съм част от тях, на която и врата да почукам - ще ми се отвори, но точно това е, което не ме пали, аз искам да няма край, да съм малката риба в голямата вода, където да имам предизвикателство. Сещам се за онази крилата фраза на Радой Ралин: "В България културата е от Силистра до Кулата", няма космополитност, сякаш всичко е обречено и задължено да се прави по нашенски, щото тъй се харесва и харчи. Никой не поема риск, за да не бъде "изяден" и отречен - фатална безизходица. А има толкоз гениални, талантливи и прозорливи творци в България, но са потиснати и ограничени, та дори и нарочени. "Да се спасява кой как може, пък майната му на изкуството!". И напълно ги разбирам.
- Като заговорихме за това и предвид, че сте в разгара на кариерата си, вероятно не е удачно да ви задавам точно този въпрос - но мислите ли все пак някой ден да се върнете в България и какво би ви накарало да го направите?
- През 1997 г. се прибрах, защото имах много тежък момент с моята осиновителка, която на смъртното си легло беше по най-зверския начин измамена от две племеннички, които се появиха изведнъж, никога дотогава не ги бях виждал. Те фалшифицириха ново завещание без нотариални заверки, за да й вземат малкото наследство и един апартамент, в който съм израснал. След като тя почина, заведох съдебно дело, но един свестен адвокат ми каза: "Не се занимавай, няма да стане, няма да си ги върнеш". Аз бях изумен - ама как така, това е фалшиво?! Тогава той ми каза: "Явно много отдавна си извън България". И точно така стана - всичко ми взеха и вече нямам нищо в България. И никого. Родната ми майка с нейния съпруг и моят полубрат са в Берлин много отдавна. Така че остават някакъв далечен вуйчо и родният ми баща ми, когото бях видял за 3 минути на 21 години. Той никога не се е интересувал от мен. Тогава за последно бях в България и след всичко това нямах никаква нужда да се върна.
Едва през 2016 г. Лъчезар Аврамов ме покани да участвам в голяма роля в неговия филм "Снимка с Юки" и аз се прибрах за първи път след 19 г. Филмът ще излезе през април тази година... Но тогава за един месец престой в България бях потресен. Направо исках да си ходя. Първо улиците - боклуци, порутени сгради, а в същото време отдолу лъскаво кафене... и целият манталитет на обслужващия персонал. Хората - ядосани, нещастливи, аз не очаквах да е така.
Но най-големият кошмар беше, когато отидохме да снимаме в една църква в Бяла черква. В 6 часа сутринта влязох да разгледам и видях част от екипа, който редеше осветлението - всеки с цигара, кутии от бира по земята. Излязох и казах на Лъчезар, че ако това не се спре, ставам и си тръгвам, защото е кощунство.
Освен това видях мои колеги актьори, всеки се опитва да оцелява и да стои настрана от тази идиотщина. И ми беше много тъжно...
- Значи сте завинаги загубен за България?
- Ами всъщност тогава си помислих, че има надежда да се върна, за да предам това, което съм научил, на младите колеги, да им дам надежда, че нещата могат да станат. Направих официално допитване до фондация "Америка за България" и "АртОфис" на Калина Вагенщайн, предложих да водя две седмици майсторски класове по театър и кино за студенти и ученици. Но ми беше отказано, защото не могат да спечелят нищо от това и аз съм искал много - например хотел 3, а не 2 звезди. А канят американски преподаватели, без да осъзнават, че един такъв не може да даде това, което аз - защото аз не просто ще ги уча на актьорлък, аз споделям личен опит, аз съм личен пример, което е много по-вдъхновяващо и нужно в днешно време за младите бъдещи колеги. Предложих и на НБУ, те казаха - нямаме пари, и аз го разбирам, не съм обиден, просто ми е мъчно. Така че, ако ми предложат да снимам в България, с удоволствие, но да се върна да живея - съмнявам се.
История като сценарий за филм
Димитър Маринов е роден през 1964 година, но е оставен от родителите си. Още като бебе обаче е осиновен от двойка от известната фамилия тютюневи фабриканти Маринови - едни от прототипите в романа "Тютюн" на Димитър Димов. Така израства в буржоазно семейство.
"Когато царицата дойде за първи път в България, от летището пристигна директно при майка ми, която е била първа придворна дама и имаше снимки със Симеон като бебе на ръце. Съпругът ѝ Димитър Маринов, най-малкият от четирима братя, е бил шеф на Камарата на индустриалците в България по времето на цар Борис III и е движел българската икономика в продължение на 7 г.", разказва Маринов.
От 4-годишен той свири на цигулка и тогава за първи път стига до САЩ - първа цигулка е във филхармония "Пионер" и изнасят там концерт през 1979 г. Тогава се снима с Ленард Бърнстейн. По-късно при други участия се среща с папа Йоан Павел II и диригента Херберт фон Караян.
Цигулката помага много на Маринов за бъдещето му на акьтор
Снимка: Официален профил във ФейсбукНо след всичко това, за потрес на семейството си, което смята, че ще учи в музикално училище, той се записва в железопътния техникум "Никола Корчев" - просто защото обожава влаковете.
Все пак не става диспечер на гара, а решава да се пробва за актьор. Взема уроци при Невена Коканова и през 1982 г. се явява на изпит във ВИТИЗ. Приет е заедно с Чочо Попйорданов и Христо Шопов. Но първо трябва да влезе в казармата. А там, като наследник на семейство, е подложен на тормоз.
Затова през 1983 г., когато е едва 19-годишен, с негов приятел решават да избягат от България с "Ориент експрес". Датата е 9 септември и те разчитат, че на празник никой няма да следи стриктно. Акцията им обаче се проваля заради навита аларма на ръчния часовник на приятеля му, която по ирония на съдбата се включва точно на Калотина. Маринов е осъден на 3,5 г. затвор. Лежи 2 г. и 6 месеца, но по гърба си още има белези от побоищата.
Няколко години, след като излиза от затвора - през лятото на 1990 г., той тръгва на турне с музикален спектакъл на Йълдъз Ибрахимова и Андрей Баташов в САЩ и Канада. И не се връща. Остава в Ноксвил, Тенеси - само с раница на гърба, цигулка и 112 долара. Първо свири на улицата, където местна телевизия прави репортаж за него. Така руско семейство, което е загубило своя син, роден на същата дата като него, го приютява за 3 г. По-късно от благодарност Димитър кръщава единия от двамата свои синове на починалия Майкъл.
Първо си изкарва хляба като художник, после няколко месеца свири с групата на Доли Партън в нейния увеселителен парк. След още 3 години се мести в Сан Диего, Калифорния, където отваря първата българска пицария - "Балкан". Издържа се от нея цели 8 години, докато през това време учи английски във вечерно училище.
През 1999 г. става част от трупата на държавния театър в Сан Диего и започва актьорска кариера. Едва през 2009 г. обаче неговите добри приятели актьорът Башар Рахал и писателят Захари Карабашлиев го убеждават да опита да направи кариера в Холивуд. Така - на 45 години, той тръгва по кастинги.
Маринов е избран за ролята в "Зелена книга" от втория път. На първия кастинг го отхвърлят с мотива, че е "прекалено улегнал за ролята". След месец обаче отново му се обаждат. Само го предупреждават, че трябва да може да свири на виолончело. Като опитен цигулар, българинът веднага си наема такъв инструмент и започва да свири по 5 часа на ден. За седмица се научава и на втория кастинг изпълнява мелодията от филма. Този път там са лично Питър Фарели, Виго Мортенсен и самият Стивън Спилбърг, които той успява да спечели.
По време на снимките с Мортенсен така се харесват, че през вечер са заедно на заведение. Още когато разбира, че ще се снима в толкова голяма продукция, агентът му и приятели го предупреждават, че в Холивуд не обичат пушачите. Още на първото четене на сценария в почивката Маринов намира плахо кьошето за пушачи. И за своя радост заварва там Виго, който също остава много доволен, че ще си има компания за цигара.
Махершала Али пък го моли да му помогне с руския език, на който се налага да говорят в една от сцените. Двамата се срещат късно вечерта в двора зад хотела и обучението започва.
"Оказва се, че текстът, даден на Махершала, е прекалено сложен - цял Достоевски. Реплики, които и аз нямаше да мога да науча, затова му дадох моя си превод. Отне ни 20 минути. Аз му казвам как да произнася думите, къде да слага ударенията. Записах се на неговия телефон на руски, след това го накарах да се запише той. Пратих да го слуша сам. След 5 минути той идва със сълзи в очите, защото не можеше да повярва, че говори руски", спомня си Димитър Маринов.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}