"Неговият плейлист": Той е Васил Върбанов, Вие не сте! (снимки, видео)
Момчето, което по-големите франсета в Алжир наричат комунистически пикльо, днес е 50-годишен мъж-канара, с енергията на истински рокаджия и устрема на ръгбист с туптящо сърце
Не може да не познавате този глас. И изключително много бих се учудила, ако не го харесвате. Пък то да беше само глас, ами и говори умно и забавно. А напоследък се оказа, че един от най-известните и любими български радиоводещи в последните почти 30 години стои много добре и на екран. Ако сте пропуснали да гледате едно от новите предавания на БНТ1 - "Моят плейлист", отделете си един час във вторник вечер, послушайте музика и научете интересни факти и любопитни истории от Васил Върбанов и неговите гости.
Мъжът с неподражаемия глас, станал емблема на култовото радио "Тангра" (сега "Тангра мега рок"), от години е негов програмен директор, но е познат и от ефира на българските секции на RFI и BBC, участвал е и в предаванията "Кречетало" и "Голямото РОК междучасие", в което беше член на журито. Истински френски възпитаник, учил в алжирско училище, а по-късно завършил Френската гимназия в София и френска филология в СУ "Св. Климент Охридски", той е известен още като един от най-големите ръгби маниаци в България. Още като дете започва да играе в отбори като "БГА", "Левски" и "Левски-Анже". През 2002 г. основава международния ръгби отбор "Misfits" заедно с новозеландеца Мъри Джеймс Те Хуки, а от 2009 г. коментира мачовете от френската висша лига по "Евроспорт". В душата му, отдадена на овалната топка обаче, на първо място винаги е била музиката. Затова рокаджиите го знаят добре и като организатор на големи метъл и рокконцерти, като фестивала Sounds of The Ages.
- Предаването ти вече набра скорост и почитатели, ние вкъщи например го гледаме семейно. Много приятно ти се получава, защото освен музикален експерт, си и всеизвестен сладкодумец. Как избираш гостите си, имаш ли си любими?
- Любими не бих казал. Имам много приятели музиканти, всъщност една съществена част от най-близките ми другари са такива. И наистина някои от тях, като Валди Тотев и Иван Лечев, бяха сред първите ми гости, но не е това принципът, по който избирам главните герои. Идеята е да са разнообразни фигури, от различни сфери, да не са само свързани с музиката. Поканихме най-четената българска детска писателка Юлия Спиридонова-Юлка, един от най-успешните ни спортисти в последните години - Сани Жекова, а другата седмица ни предстои един изключителен мозък и истинско национално богатство - 72-годишният учител по физика Теодосий Теодосиев. В сегашната ситуация в страната и света не върви да каним политици, както планирахме, но някой ден и това ще стане. Но трябва да се има предвид, че за цялата 2020 г. имаме договорени само 36 епизода, тоест 36 главни герои, и в това е и част от очарованието на предаването. 36 избрани! А и не знам дали ще можем да намерим 365 достатъчно съдържателни популярни гости, ако шоуто беше всеки ден...
- Как се роди тази идея - твоя ли беше, кой те избра за водещ?
- Идеята не е моя! Аз си имам 18 часа радиоефир седмично, плюс достатъчно радиопродукция, правя и други неща - организираме концерти. Не би могло да ми хрумне да правя и телевизионно предаване. Това е идея на един млад господин, когото не познавах преди да ми се обади - Александър Недялков. Той над 10 г. е работил във визуалната сфера в Холандия и е усетил тази вълна в онази част на Европа. Сякаш поотминава времето, в което по телевизията дават основно кретени, които правят зрелище - скачат от 6-ия етаж, за да паднат в корито цимент, например. Хората явно са се поуморили дори от риалити форматите, в които някакви случайни "таланти" опитват да пеят чужди песни. Очевидно е време за преоткриване на съкровищницата на рокендрола. И за връщане към добрите стари видеоклипове! И тъй като не е удобно аз да стоя сам и да ви пускам моите 10 песни - макар че бих могъл да издържа 2-3 години, ето че имаме и друго действащо лице. Разказването на лични истории, в които музиката отключва и много спомени на двамата събеседници - гост и водещ за живота в България, всъщност се оказа една нелоша идея. Така че не ми трябваше много време, за да кажа: "ОК, правим го!".
Аз избирам гостите, провеждаме разговора, след това редактирам заснетото и накрая правя звука и всичко ми е изключително интересно, а когато шоуто е готово и сглобено и го гледам, се чувствам много щастлив. Осъзнах, че го правя със страст и наистина ми е много приятно. Държа да подчертая, че монтажистът Асен Стоев е истинска находка. Както и операторите и целият ни екип. А иначе всичко стана много бързо - когато ми се обади, продуцентът вече беше предложил проекта в БНТ, негова е и идеята точно аз да бъда водещ. Не съм присъствал и не ми е много ясно как точно се случват тези процедури, а не ме и интересува. На мен ми е достатъчно, че мога да говоря с интересни хора и да пуснем по Националната телевизия AC/DC, "Металика", "Пантера", "Пинк Флойд", "Бийтълс", "Ролинг Стоунс"... Е, кой би казал: "Не"?!.
- Всяко издание на предаването завършва с репликата: "Аз съм Васил Върбанов, Вие - не сте!", кажи за тези, които не знаят, каква е нейната история.
- Преди години още, когато вече много добре осъзнахме как стоят нещата в българския медиен живот, казвахме: "Ние сме радио "Тангра", Вие не сте", и сега, дори и по телевизията, аз олицетворявам цялата тази традиция, и хората, които знаят за какво става дума, знаят за какво става дума...
- Сигурна съм, че и други зрители, като мен, са любопитни да разберат какъв е твоят плейлист. Трудно ли беше да избереш само 10 парчета? Аз опитах и се затрудних...
- На 30 декември аз завъртях 50-ия си рожден ден, а се занимавам с радио повече от 27 години - по-голямата половина от живота ми. И на самия ден реших да си подаря 4 часа с моята музика, спомняйки си първите си моменти в откриването на магията на музиката още на 6 г., голямото влияние на 5 години по-голямата ми сестра, на наши съседи, приятели, родители - и се оказа, че тези 4 часа ми стигнаха да пусна само парчетата, които оформяха живота ми до декември 1992, когато бяха на 22 г. - тоест преди да започна да се занимавам професионално с музика. Тях, между другото, все още ги има в подкаст на radiotangra.com, ако някой се интересува кои са парчетата, с които съм проходил. Но това е невъзможна задача за всеки човек да избере своите само 10 песни и всеки от нашите главни герои до този момент е казвал точно това: "Как, по дяволите, само 10?" Ами, ОК, а вие какво предлагате? Да стоим тук до петък? Или 10, или нищо... Така че - ето ви и моите 10 плюс 1 - позволих си да добавя едно парче, нещо което отпуснах и на двама от нашите гости. Тези песни са ми много съществени и важни по една или друга причина, като естествено има и много други:
10. THE EXPLOITED - Beat The Bastards
09. MOTÖRHEAD - Chase Is Better Than The Catch
08. QUEEN - Drowse
07. SLAYER - Disciple
06. SUPERTRAMP - The Logical Song
05. ODD CREW - Share A Tear
04. LAST HOPE - Someone Else
03. BABYFACE CLAN - Everybody Says
02. FAITH NO MORE - We Care a Lot
01. VAN HALEN - Mean Streat
НАД КЛАСАЦИЯТА - AC/DC - Shoot To Thrill
Върбанов обявява завръщането на BABYFACE CLAN на един концерт преди години...
- Това с нелекия избор на най-добрите важи и за филмите, и за книгите...
- В музиката е още по-сложно, защото все пак една книга не я прочиташ за няколко минути, още повече - една песен можеш да я слушаш многократно повече, пък и книгата в основата си е самотно занимание, докато слушането на музика е низ от лични спомени - семейни, приятелски, любовни - хубави, весели, тъжни, смазващи...
- В едно друго твое интервю казваш, че винаги четеш по няколко книги едновременно - кои са те точно в момента? И още нещо - че всяка година препрочиташ две книги - автобиографията на големия испански режисьор Луис Бунюел и "Задочни репортажи за България" на Георги Марков - абсолютно задължително четиво за всеки българин. Но кажи ми, защо е толкова важна точно за теб, за едни млади хора питам...
- Чета по няколко книги едновременно от години. Ако особено харесвам някоя, започвам да си я "пестя", защото предусещам празнината, когато я завърша. А не може да започнеш една книга отначало веднага, нали? Затова забавям. В момента чета един много дебел труд за видеомонтажа на Айезенщайн, защото подреждането и сглобяването на мърдащи картинки е твърде интересно и вълнуващо. В последните седмици ритъмът на живота се забави рязко - правим по-малко неща в по-ограничено пространство и това ми дава възможност да преоткрия великолепието на старата френска литература. А това е моята академична подготовка, все пак. Та точно в момента препрочитам и безсмъртната книга на Дьони Дидро - един от големите френски умове във философията и литературата през 18 век - "Монахинята". Надявам се да не ви е чак толкова смешно, но посегнах към нея по чисто вулгарни подбуди - някъде дълбоко в себе си имах спомен, че едната от старшите монахини обучаваше младите сестри в една много специфична мускулна техника на ануса - да се изхождат без да е необходимо да използват тоалетна хартия или каквото са ползвали там в онзи век... Нали разбирате какво ме провокира, хаха. С удоволствие открих, че през 2013 г. е направен нов френски филм - трейлърът изглежда много добре.
А за онези две книги - автобиографията на Бунюел винаги ме презарежда с огромна любов към живота, жените, хубавото вино, пътешествията и като цяло към постиженията на цивилизацията, обаче, за да не летя съвсем в облаците, винаги препрочитам и "Задочните репортажи" на Георги Марков, защото никой не е успял толкова добре да опише механизмите, по които България е завряна в тази ситуация. А аз и моите приятели много я обичаме! Но илюзиите не помагат!
А ако ме питате за филми - гледах два страхотни френски сериала, има ги в Нетфликс - единият на английски се казва A Very Secret Service - изключително добре направен, изпълнен с превъзходна национална самоирония към френските тайни служби през 60-те години, за расизъм, отношение към третия свят, със страхотна музика, невероятно смешен, както само французи могат да го направят. Другият се казва Marseille (Марсилия) - Жерар Депардийо прави величествена роля и помага много да се разбере духът на този град, който е много специфичен. Франция е една от най-големите страни в Европа и в същото време има само два града с население над 1 млн. души - Париж и Марсилия. Във втория има един особен дух на преплитане на различни етноси, раси и религии на малка територия. Като кошер!
- Личи си, че си френски възпитаник. Като дете сте учил в Алжир. Разкажи ни за тези времена, които със сигурност са се отразили решаващо на живота ти...
- Ами бях единственият източноевропеец в едно френско училище, бях там в 3 и 4 клас. Помня, че имаше две изключително красиви испанки, камерунка, най-много французи и доста хора от смесени бракове - френско-алжирски. Имах нееднократни юмручни сблъсъци в двора, където 1-2 години по-големи от мен момчета френсета си позволяваха да ме наричат комунистически съветски пикльо. Точно там у мен много се изостри допълнително чувството за национална българска идентичност. Но имах късмета да се превърна и в междуучилищен шампион по джудо, така че разликата от 2 г. с онези момчета не ме притесняваше много. Точно там открих и магията на ръгби спорта и най-вече имах огромния късмет абсолютно даром да получа познание на френски език - аз тогава сънувах и мислех на френски.
Всъщност нашето семейство беше принудено временно да се раздели, защото иначе нямаше да ни пуснат - майка ми беше лекар и преподавател в Алжир, а баща ми и сестра ми останаха в България. Ужасно много ни липсваха, но все пак си идвахме за дългите летни ваканции, а и това продължи само две години. Но точно в тази възраст ми беше напълно достатъчно, за да попия много добре с френския.
Преди около 30 години...
Снимка: Личен архив- И после във Френската гимназия - life is life...
- Дааа, а след това и френска филология - la vie est belle. Така, че животът ми се нареди много рано, още през 80-те. Помня, че тогава спорехме със скъпия ми баща, който настояваше: "Ама то е най-лесно да се направи така...". Тоест, не е хубаво да не се правят усилия! Отговарях: "Е, а защо трябва да правим нещата по-трудния начин?". Та такива карти и зарове ми се паднаха от съдбата...
- А как стана тая работа с ръгбито?
- Франция е една от държавите в Европа, заедно с Великобритания и Ирландия, които са най-силните територии за този за мен най-велик спорт в света и историята на човечеството, и обяснимо - той се практикува в едно френско училище. Между другото, трябва да се има предвид, че тази игра е важен момент във възпитаването на децата. Защото ги учи на основни ценности - колективен дух, солидарност, приятелство, себераздаване. Не случайно се оказва, че и в Царство България е имало подобна игра, но тогава по културни и други причини, най-вече близките връзки с Германия - не са я наричали ръгби, а щурм. Това е спорт, в който не можеш да отстъпваш и си пряко зависим от своите съобторници. Затова е много популярен в армейските структури. Тук вече наистина трябват усилия и не е толкова лесно! А след като малкото дете джудист се върна в България - беше му много приятно да открие, че има такава традиция и у дома. Днес, години по-късно, не са много приятелите от гимназията или университета, с които се виждам всеки ден. Най-близките са ми от спорта - точно от ръгбито. В него има хора от всякакви прослойки, включително престъпници и ченгета, както и доста образовани хора...
- Престъпници?
- Ами някои от тях станаха такива, аз играх в края на 80-те, началото на 90-те - най-бурните години, някои от тях не са живи днес, уви...
На терена...
Снимка: Личен архив- А играеш ли все още?
- В момента не, защото имам дълбока лична трагедия с едно унищожено ляво коляно... Нищо, така е трябвало да се случи, по-важното е, че се оказах професионален ръгби коментатор! Казвам професионален, защото освен всичко и ми плащат за това. Правя го вече повече от 10 години по "Евроспорт". Когато има ръгби, го коментира Васил Върбанов и много се гордея с това.
Отделно, точно преди година започнах една поредица във Facebook и YouTube - "В името на Бог ръгби!". Досега има два сезона от по 4-5 епизода. Абсолютно аматьорски, снимани с телефони, но се получава много любопитно. Аз си записвам звука, правя сценария, интервюта, видеомонтажа и това се оказа, че в известен смисъл консолидира българската ръгби общност, която е чакала повече от 62 години нещо такова.
Но понеже не мога да бъда навсякъде физически - безвъзмездно се включиха и хора - агенти на поредицата във Варна, Берковица, Габрово...
- Ти да видиш, аз съм от Габрово, но не знаех, че ръгбито има традиции там...
- Даа, и между другото, от няколко години отборът на "Янтра"-Габрово е с логото на нашето радио на гърдите, а и на шортите отзад, точно под кръста пише "Radiotangra.com" :).
По-важното е, че миналата година най-после започнах работа по документален филм за историята на ръгби в България. Все още много българи, не по своя вина, разбира се, продължават да бъркат ръгби с американския футбол, които нямат нищо общо, нито като правила, нито като брой играчи, разчертаване, точкуване, само топката е с подобна форма, но дори тя е различна. В ръгби няма и предпазни брони. Та първият демонстрационен мач по ръбги между българи у нас се играе на 26 юни 1956 г. - цели три години преди в България да има телевизия, представяш си колко отдавна. Това е много интересна част от градския живот на младите мъже по това време, има много цивилизационни градски митове и легенди в този филм. И за щастие за верен съучастник в този проект успях да привлека вероятно най-талантливия български кинооператор - Крум Родригез. Запали се от моя огън след един 12-часов разговор. Много бързах, защото тези господа, първите рицари на овалната топка, вече не са толкова много - през октомври си отиде един от тях на 92 години, а другите са на 87-88, и те оредяват, а техните лични свидетелства са много важни. Сега карантината забави работата по този филм и това особено ми тежи.
- Аз, като момиче, очевидно не съм голям фен на ръгбито. Но съм впечатлена от традиционния маорски танц хака, с който тимът на Нова Зеландия - един от най-добрите, се нахъсва преди мач. Сигурна съм, че няма как да не си им голям фен и може ли да бъде видян Васил Върбанов да танцува хака, не намерих такова видео?
- Васил Върбанов даже в един момент се беше превърнал в циркова мечка по българските телевизии. Първо в "Шоуто на Денис и приятели", където бях гласът зад кадър, Денис Ризов много настояваше да му покажа хаката на екран. Правил съм го в още три-четири предавания, по настояване на сценаристи и водещи, но после рязко спрях, защото това е дълбок духовен ритуал, в който посланието е дуализмът между смъртта и живота. Нищо, че двете ми ръце са изписани с маорски символи, от двете страни на студиото на радиото ни, в което се намирам в момента, са провесени знамена на Нова Зеландия, на десктопа ми е сребърната папрат на All Blacks (националният отбор на Нова Зеландия - б.р.). Пък и големият ми син е кръстен Александър, но го наричаме Али - като любимия ни номер 5 Али Уилямс! Е, дали съм достатъчно голям фен на Нова Зеландия? Така че по сърце за мен те са най-добрият отбор, макар че на последното световно загубиха катастрофално от Англия. Лично за мен обаче е добре, че се случи така, защото All Blacks бяха на път едва ли не да обезсмислят спорта. Нали си спомняте Шумахер във Формула 1? Е, ако знаеш предварително победителя, това в крайна сметка не върши услуга дори и на самия него...
Всъщност последната хака, която съм правил, беше в едно видео, което записахме с моя колега и изключително близък приятел Коко Стойнов, за рождения ден на нашия друг изумителен задокеански приятел - популярния сърцевед, журналист и писател Иво Иванов.
- Спомена за сина си, но знам, че имаш двама, на каква възраст са и как се забавлявате заедно, те играят ли ръгби?
- Александър и Филип са кръстени в обратен ред, по принцип Филип е бащата на Александър. При нас големият - Али, е на 15, 9 клас е във Френската гимназия - даже след малко отивам да му предам един урок по френски - в това особено време на домашен затвор би могъл все пак да се възползва от най-голямата дарба на своя баща... Филип е с година и половина по-малък и сега е в злокобния седми клас...
Забавляваме се като коментираме заедно живота! Гледаме филми, слушаме музика - и двамата имат страхотно чувство за хумор и всъщност в момента не страдам чак толкова много за това, че не ходят на училище, защото те продължават да си учат у дома. По-неприятно ми е, че не могат да ходят на тренировките си по плуване.
Иначе у нас, естествено, имаме точно 7 ръгби топки и от много малки и двамата бяха принудени да научат някои основни технически положения, както и за цялата философия и ценностите на този спорт. Но, в интерес на истината, тъй като ръгби е 100% аматьорски в България, това е нещо, което ще оставя на самите тях. Не съм амбициозният баща, който да ги бута по моите стъпки, защото освен всичко това се прави с приятели. Имат основата - нека те решават. Със съпругата ми Даниела винаги сме прави разлика между двата подхода, необходими в отнош нието към собствените ти деца - едното е възпитание, а другото е дресировка. Много държа и на дресировката - например маниерите на маса и изобщо поведението с други хора, защото това е директната проява на уважението към тях. Дресировка е и това, че настоявам да спазват точността и да са винаги навреме на тренировка. Мисля си, че това ще им донесе вътрешна организация, ще им даде възможност в един момент да направят своя смислен избор в каквато и посока да отидат. Така че - опитвам се да спазвам границата и да не навлизам в личното им пространство. Те да могат да избират някои неща, но има и такива, за които смятам, че трябва да съм по-скоро като звероукротител и ги тласкам директно в тази посока.
Със сина си Филим
Снимка: Личен архив- А съпругата ти, освен в дресировката, участва ли активно заедно с вас във всички твои разнообразни начинания?
- Съпругата ме е съществена фигура в нашето радио! Тя движи изцяло администрацията и финансите. Освен това е изключително добра във визуалните неща - фотошоп и видеомонтаж. Още когато се запознахме и заживяхме заедно преди 17 години, тя започна да произвежда много от визиите на моя ръгби клуб. Бяхме като едно голямо семейство - момичето на всеки идваше с нас - после, когато се появиха деца и те започнаха да идват. Жена ми винаги е била част от голямото туптящо сърце на тази общност.
- И като за накрая, и щом бързаш за урок по френски на детето, да се върнем към забавната част от твоята работа - непрекъснато си в ефир, понякога на живо - след толкова години вече сигурно почти не може да ти се случи гаф, но не може да нямаш някои истории, които да са те изправяли на нокти...
- Ще ви изненадам, но нямам някакви потресаващи истории. Знаете ли - при работата в радио и то във формата на one man show, което работя официално от декември 1992 година, най-голямата издънка беше да настинеш копчето Оpen (отвори) на диск, в момента, в който свири. Така се правеха "дупки" в ефир - в ерата преди навлизането на компютрите. Направо ужасяваща работа - и до днес ми се случва да сънувам точно такъв кошмар. Честно, нищо че компютрите навлязоха отдавна. Днес обаче, все така, най-голямото и тежко престъпление в радиото е да не пускаш целите песни, а да ги прекъсваш. Единственото място, където това е допустимо, са класациите. Връщам се към това, защото "Моят плейлист" в крайна сметка е една класация по ТВ и е абсолютно невъзможно да пуснеш 10 песни - целите в рамките на час. И все пак - тук имаме и комбинация от две неща - освен да пускаме хубава музика, все пак целта е да представим и главния герой - човека.
На работното си място...
Снимка: Личен архивЗа сърдечните фенове на Радио "Тангра мега рок" и за тези, на които предстои да открият магията му, вижте това вдъхновяващо видео:
А, който не знае, радиото си има и група - "Tangra Mega Mullets" (mullet - англ. футболно киче, футболяк, прическа чешки хокеист), в която участват водещите, включително вокалът на Babyface Clan Атанас Русков (човекът, който разсмива Васил Върбанов). Чуйте това експлозивно изпълнение:
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}