Ирен Дикова - Димитров е първата българка, която ще участва на световнo първенство по зимни спортове, за хора с трансплантирани бели дробове, което ще се проведе от трети до осми март в Бормио, Италия. В момента тече усилена подготовка за участието й. Всеки ден е в залата с личен треньор и при всяка възможност е на пистата. Зимните игри за Ирен не са просто състезание. Тя се ангажира освен да представи достойно България, да подкрепи популяризирането и на важната тема за донорството и трансплантациите у нас и извън страната. През 2018 г., година след трансплантацията й във Виена, тя участва в Европейско първенство за трансплантирани с бял дроб и сърце, откъдето си тръгва със златен медал в тенис на корт и бронзов в тенис на маса.

Ирен, вярваш ли че си имаш ангел-пазител?

Вярвам и съм сигурна, че не е само един. Много често бих казала, че дори го усещам...Представям си ги във формата на невероятна силна позитивна енергия, идват, връхлитат, завъртат негативния въздух в дадената ситуация и така нареждат всичко, че да не ти се вярва чак...

А има ли хора-ангели? Срещала ли си?

Моят съпруг! На него би му отивал много един ореол. На баща ми и брат ми също. Не съм срещала по-добри, по-отдадени и по-чисти души от тях. Сигурно има и други. Вярвам в хората-ангели.

Снимка: Личен архив

Как се готвиш за поредното предизвикателство - игрите в Бормио, вълнуваш ли се?

Много. Само като си помисля и ме побиват тръпки и пеперудите в стомаха започват да пърхат. Не мога да опиша колко е вълнуващо! Последно го изпитах на 16, на последния ми старт на Мечи Чал.

Ски и тенис на корт - как се подреждат те в сърцето ти?

Тенисът на корт дойде в живота ми за ден, разтърсващ ден. Както си ходех на художествена гимнастика и бях накарала баба ми да ми купи доста скъпо и трудно да се намери тогава, зелено маслено боди, и топка, така мама един ден каза: "От утре започвате тенис с г-жа Берберян". Мразех този ден известно време, докато не разбрах какво добро е направила майка ми за нас с брат ми, за бъдещето ни. Тенисът и ските са база спортове, може би и плуване, които всяко дете от малко трябва да практикува. И за това са отговорни на първо място родителите. Ако бях дете в света като днешния, мисля, че нищо нямаше да спортувам. Нали сега слушаме какво искат децата и не трябва да се налагаме. Преди не е било така и съм благодарна.

Снимка: Личен архив

Най-хубавите ми истории са точно от състезания и лагери на ски и тенис. Винаги имаше занимавка с гаджета, обичах и все още обичам да флиртувам. Иначе си спомням, че в отбор ми по ски бях само аз момиче, останалите - все момчета. Никога не ми е било скучно, а ските ми винаги бяха обработени перфектно, аз бях принцесата. Спомням си един лагер на Алеко, спахме около 10 момичета от различни отбори в хижата. Само смешки и кеф, но на пистата сме професионалисти. Като бях вече тийнейджър и на всички много ни се излизаше, но бяхме на лагери, треньорът ни беше казал, че можем да излизаме, само ако на другия ден в 5:00 сме на физзарядка. Случвало се е общо 2 до 3 пъти, да отидем директно на пистата след парти. Определено сме съжалявали след това, защото никой не ни е жалил. Тренерът ни позволяваше да взимаме сами решения, за да се убедим, че са грешните и то сами.

От тениса имам по-малко истории, но отново се въртяха около състезанията. Много приятели, комуникация, впоследствие медал в Европейско за трансплантирани през 2018-та, година след трансплантацията ми.

Как, кога научи диагнозата си, помниш ли какво си помисли, как се почувства?

Диагностицираха ме в Милано, когато бях на 19 и бях под много силен стрес, покрай заминаването ми в чужда страна, университет и т.н.. Бях в шок! Знаех, че е нещо сериозно. Няма как да съм толкова зле толкова често и да не мога да дишам, и да е ок положението. Стреснах се, защото не знаех какво предстои. Умението ми да се адаптирам и към лошото, и към доброто, определено се засили тогава и се радвам, че имам това качество. Просто си казах: "Ще живея така, ще поддържам състоянието си, ще се грижа за себе си, но няма да се изолирам, ще бъда част от света и нормалния живот, каквото и да ми коства". Така и стана.

Снимка: Личен архив

В такива моменти, колкото и хора да има наоколо, може би човек се чувства толкова сам, че му идва да изчезне - страх ли те беше?

Ох, никога не съм се чувствала сама, имам моменти, които съм си самодостатъчна, имам и такива, когато имам нужда от хора. Тогава за мен беше единствено важно да не ме зареже гаджето и това не се случи. За другото не съм се притеснявала. Имам много хубаво и добро семейство, перфектни приятели. Понякога дори ми харесваше да лежа 2 седмици в болница. Това беше за мен момент на почивка от иначе динамичния ми живот. Най-много книги съм прочела там, най-здрава и токсикирана съм се чувствала тогава. Обожавах да попълвам кръстословици и да запълвам пълноценно времето си там. Просто съм такава. Много социална, много активна, вечно навсякъде и на всяка цена. Уча се да го регулирам, но бавно и трудно.

Как се събра след като разбра, кои бяха първите ти действия?

Първо си казах, няма да се дам. Аз съм по-силна от всичко това. След това просто продължих, имах моменти на лека меланхолия и нещо като депресия, но не обичам тази дума. Но то беше моментно, в следващата секунда винаги намирах начин да се измъкна. That"s my super power!

Винаги съм била вярваща, не знам дали съм станала повече или не. Знам, че някой или много бяха над мен в тези моменти. Беше страшно, било е, не съм и разбрала, всичко беше по спешност и на страшен късмет. Благодарна съм на Бог и паля свещ за всички лекари, приятели, хора по веригата на живота ми, най-вече за донора и за човека, чийто живот съм продължила!

Кои бяха най-страшните и най-светлите моменти, докато преминаваше през тези тежки дни?

Най-страшните бяха болките, ритала съм през нощта, връзваха ме, за да не извадя тръбата, с която дишах, ненавиждах това, че лежа по гръб и всичко ме боли с дни, не ми харесваше някой друг да прави тоалета ми, свикнах и с това. Най-светлите бяха, когато виждах родителите и семейството. Мама ми готвеше любими ястия и ми носеше в клиниката. Също първото ми сядане, ставане, стъпване, разходка. Помня, че ненавиждах момента, когато ме караха да седя 15-20 мин седнала на стол. Нямате си представа колко трудно може да бъде това за човек.

Снимка: Личен архив

Въпросът "Защо", който хората неволно си задават, е неизбежен, "Защо на мен?!", но ни забавя от пътя, нали? Ти как се пребори с този въпрос? 

На въпроса "Защо не мен", аз си отговарям, защото съм родена с мисия, защото съм тук за нещо и ще го направя. За да ме върне Той (Бог) или Тя (Вселената) обратно в живота, значи има смисъл да съм тук. Търся го, намирам пътища, благодарна съм!

Как се превърна в победител и посланик на каузата за даряване на органи?

Един от големите ми страхове, докато бях в болницата е дали пак ще мога да се движа, да спортувам, да карам ски, да играя тенис, да тичам... Когато разбрах, че тялото е една невероятна машина и може всичко, видях, че мога много повече от това. Чрез спорта, движението, начина ми на живот, особено чрез социалните мрежи, аз искам да покажа на хората, че няма по-важно от това да МОЖЕШ да живееш и че трябва да грабим с пълни шепи от живота и хич не е клише. Когато видя усмихнати хора срещу мен, когато получа позитивен фийдбек от същите, аз се вдъхновявам още повече да го правя за нуждаещите се и да мотивирам всички.

Със семейството си преди

Снимка: Личен архив

Тази тема е особено чувствителна, ти как искаш да се говори за нея - за донорството, за трансплантацията?

Искам да се говори, както аз говоря за моята. С усмивка. С желание. С разбиране. Кажи ми, ако не си крайно религиозен и религията ти не проповядва да не даряваш и да не получаваш органи, защо да не го направиш?! Ти си тук на тази земя, утре не си. Като не си, защо да не дадеш възможност на още 8 души да продължат с твоите "чаркове". Ние сме една машина, която има начало и край, понякога с по-обстоен ремонт, краят може да е удължен, но той е там в края на линията. Защо са ти органите, когато ще станат на прах или ще изгният. Защо да не оставиш нещо след себе си.

Темата е и морално-етична, религиозна, нелека за говорене.

Така е, никога няма да забравя какво пишеше в болницата във Виена на стената: "Бог не иска телата ни, Бог иска душата ни." Ако вярваме в Бог, нека да повярваме и в думите му.

Снимка: Личен архив

Всъщност какъв беше пътят до болницата във Виена, кое беше сложно, колко време чака и когато ти се обадиха, че може да бъде направена операцията, как реагира, на кого първо каза?

Пътят до болницата беше 1 година изследвания, чудене, мислене. След като ме диагностицираха в Милано 2009-та, до 2015-та се следях там. Тогава започнаха да ми говорят, че е време да влизам в листа, не исках да повярвам аз самата, камо ли семейството ми. Тогава не се говореше, не знаехме нищо, не бяхме информирани за нищо такова. Решихме, че ще сменим Милано с Виена, не мога да кажа защо, просто един ден го решихме, намерихме българин проф. Петков (за съжаление вече не сред живите), завеждащ белодробното отделение в най-голямата университетска болница във Виена AKH и заминах. Дължа много на него и съпругата му. Реално си вършеха работата. В Австрия не си плащаш на лекаря, освен ако не е частен. Всичко е много стриктно, важно е само да си осигурен там.

Първата година бяха само изследвания, много изследвания, от до, за да видят дали би могъл да издържиш подобна тежка операция, важно е освен да ти сменят органите и след това да имаш пълноценен живот. Затова често за чакащи за трансплантация за черен дроб изискват да не са пили поне година, трябва да са сигурни, че го правят за човек, който наистина иска да живее след това и то здравословно. Та.. една година по мъките във Виена и мислене как точно ще се случи всичко. Много средства костваше всеки преглед, всеки престой там. Решихме, че ще намерим начин да заживея и да се осигурявам там, за да е по-сигурно бъдещето ми. В такива ситуации правиш невъзможното. През тази година все още никой от нас не искаше да повярва, че нещо толкова сериозно предстои. Някак мислихме варианти, всякакви, но не и това. Но аз се влошавах...В един момент, един ден на гости ми бяха най-близките ми приятелки и никога няма да забравя как им казах: "Готова съм да легна под ножа вече, не искам този живот, вързана за кислородна машина и чакаща". Това беше в София, бях се прибрала за малко. На следващия ден пътувахме с баща ми обратно към Виена за последни изследвания и официално влизане в листа за чакащи за белодробна трансплантация.

Пристигайки във Виена, още не бях стигнала до докторите ми и се влоших, едва дишах и не можех да се движа от тежест. Баща ми повика линейка и те дойдоха. Следващото, което помня (след 48 часа) са думите на лекарите: "Дишай, Дишай!"

Като по филмите - 7-8 лекари в бели престилки се опитват да ме изкарат от медикаментозна кома и да ми кажат, че съм трансплантирана и всичко е наред.

Тогава някак си взех първия въздух от новия живот и разбрах, че съм истинска късметлийка. Нямах период на чакане, не съм разбрала нищо от операцията, до 48 ч бях с присъдени бели дробове, здрави, чисти и готови да бъде разгърнат целият им потенциал. Благодарна съм! Не искам да знам какво са преживяли роднините ми в тези моменти, в които аз не съм разбрала нищичко. Но и те са силни като мен и определено са се справили перфектно и много стегнато в тази животоспасяваща ситуация.

Снимка: Личен архив

При теб предполагам е било по-сложно заради самия орган, как мина самата операция разкажи какво се случи след това, как се възстанови?

Операцията е траела 8-9 часа, в които е имало малко усложнения, заради това, че съм била толкова силно токсикирана с CO2, заради липсата на кислород в кръвта. Правени са някакви животоспасяващи терапии, в крайна сметка сам организмът ми е приел добре органите, което е най-важното. След първото ми събуждане все още халюцинирах, привиждаха ми се розови морски кончета, прашец, животни и демони. Беше нормално след тежката упойка. Оттам започната дългото възстановяване.

Първите 2 седмици бях в реанимация, където бях тотално обездвижена и се налагаше да идват рехабилитатори, които да го правят вместо мен. След това прохождах, стъпвах, разхождах се с проходилка и какво ли още не за първи път, отново. На 14-тия ден ме преместиха в нормално отделение, където започваш вече да се учиш да правиш всичко сам. Да се къпеш, да миеш зъби, да се решеш, нещата от живота. Трудно беше, адски трудно, но мотивацията беше по-бързото излизане от тази ситуация. Не съм свикнала друг да ме обгрижва и излизах извън кожата си в следващия месец, но ставах все по-добра. Излязох от болницата месец и половина след трансплантацията, а на втория бях в рехабилитационен ценър на юг от Виена, в планината. Там бях още месец - тренировки, разходки, качествена храна, добър сън и всекидневни изследвания, следене на органа и как той се адаптира към нормалния свят, комуникация с хора със сходни проблеми. Бях готова на всичко, само да се върна пълноценно към нормалния живот. И ето ме на. На 3-тия месец бях отново в залата, започнах с йога, на 6-тия бях кума на сватбата на най-добрата си приятелка, а след едва година имах медали на Европейско за трансплантирани.

Със семейството си сега

Снимка: Личен архив

Как се справи с пандемията? 

С няколко ковида - 2-3, за които, ако не ми беше казал мъжът ми, че е болен, нямаше и да разбера. Леко, Слава Богу!

Къде пазиш медалите си?

В една купа за второ място на републиканско по ски, там са всички медали. От време на време ги вадя да си ги припомня. Доста са 

Да помагаш на другите, е една от задачите ти. Какво искаш да направиш, от какво ще си доволна, да речем след 5 години, имаш ли цел?

Ако направя така, че да има повече донорски ситуации, да има повече спортуващи трансплантирани, да оставя нещо след себе си, да ме споменават с добро след това дълги години, ще съм най-щастлива. Ще напища и книга, със сигурност! Приемам предложения за добра редакция. За съжаление не мога чисто медицински да оставя органите си, поне това да съм оставила. Мотивацията за живот и информация за донорството и трансплантациите! Да се говори, не е страшно, важно е!

С любимия мъж

Снимка: Личен архив

След всичко, с което си се справила, кое те разсмива и ти се струва най-нелепо в живота на хората, които често се ядосват или връзват на неща, съвсем не така важни?

Когато видя някой да мрънка, че не е щастлив, че няма това или онова, а всъщност е здрав и има хубаво семейство. Какво ти трябва повече? Не обичам мрънкане, обичам действие и адаптация.

Какво друго обичаш да правиш, освен да спортуваш?

Обичам да рисувам, да яздя (не съм го правила отдавна), да чета, много обичам да ям хубава и качествена храна, наслаждавам се. Искам да се науча да свиря на пиано. Със съпруга ми живеем и във Виена и в София.  Имаме много проекти в България, но все повече искаме да прекарваме времето си във Виена. Там е спокойствие, там е чисто, подредено, уредено. Искаме много да имаме деца и да ги гледаме там. Стискайте палци! Работим заедно и сме щастливи, разбираме се и се развиваме. Спокойствие и просперитет! Пожелавам го на всички, които четат днес! 

Има ли нещо, от което изобщо да те е страх?

Има. Змии. И това преодолях тази година, приятелките ми ми поръчаха клоун със змия на 33-тия ми рожден ден. Докоснах я. Мисля, че премина. Страхът се създава, той не е там. Затова не отварям мисълта си за това чувство. Дори по време на пандемия не го позволих.

Снимка: Личен архив

ИЗБРАНО

Днес

Кирил Петков: Бойко Борисов е предложил пред посланиците два варианта на кабинет с ДПС-НН

25278

Корнер

Двоен медицински доклад: Скандалната Хелиф има минипенис, вътрешни тестиси и мъжки хромозоми

21778

Бизнес

КЗП започна мащабни проверки на фирмите за бързи кредити

9214

IT

Как да пием най-ароматното кафе у дома

5092

Impressio

Силвия Кацарова бе отличена за цялостно творчество от Sanremo Music Awards

947

Trip

Плажовете на Мавриций: пясък като коприна, вода като тюркоаз

6960

Вкусотии

Маслото или хартията за печене: Кое от двете да предпочетете

901

Zodiac

Греховете на всяка зодия, които те старателно крият

1885