Стокхолмският синдром и историята на оцеляването: Единственото, от което се страхуваме, е да не полудеем

Снимка: iStock by Getty Images

Стокхолмският синдром и историята на оцеляването: Единственото, от което се страхуваме, е да не полудеем

Какво наистина мислят жертвите и как в една шведска банка се създава изкуството на преговорите с похитители и заложници

09:25 | 1 декември 2024 | Автор : Галина Чолакова 5 3204 Снимка: iStock by Getty Images

На драматичния фон на вълната от домашно насилие за пореден път се заговори и употреби психологическият термин "Стокхолмски синдром". Можем ли да го приложим към случващите се сега процеси, какво всъщност означава този синдром и какво обяснява поведението на жертвите?

Психология

Стокхолмският синдром е психологическа концепция, чрез която се обясняват определени реакции, но никога не е бил официално диагноза, не е включен и в Диагностичния и статистически наръчник за психични разстройства (DSM-5), който психиатрите и психолозите използват за диагностициране.

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Psychologs (@psychologsmagazine)

Но как тогава този синдром се прилага към толкова много ситуации и преживяния? Той съществува и не е фантом. Макар често да не може да бъде разбран от онези, които не са били "похитени", това състояние помага да оцелееш, да се справиш със страха и депресията, които биха блокирали способността да се погрижиш за себе си.

Нека ви разкажем историята на "Стокхолмския синдром". Пред Би Би Си говорят жертвите

Шестдневната обсада на банката, която вдъхновява противоречивата теория за Стокхолмския синдром, започва на 23 август 1973 г. През 1980 г. документален филм на Би Би Си представя двама пионери в преговорите с нюйоркската полиция, които са изградили кариерата си върху уроците, които са научили от минали ситуации със заложници, включително и от този странен опит за обир.

"Но Свен, това е само крак"

Това са думите на 23-годишната Кристин Енмарк, една от жените сред четиримата души, държани като заложници под дулото на оръжие в шведската банка. Бил вторият ден от обсадата и похитителят Ян-Ерик Олсон искал да покаже на полицията, че има наистина сериозни намерения, като застреля ужасения ѝ колега от банката Свен Сафстрьом.

През 2016 г. Енмарк разказва в предаването "История на свидетелите" на Би Би Си: Ян му казал: "Няма да те убия, просто ще стрелям в тази част на крака ти, която няма да причини толкова големи наранявания".

Поглеждайки назад, тя се мъчи да осъзнае собствената си бездушната си реакция: "В тази ситуация си помислих, че той по някакъв начин се държи като страхливец, като не позволява да бъде прострелян в крака. Мисля, че е ужасно да мисля така и да го казвам, но овен всичко това, което бушуваше в мен - показва още и какво може да се случи на хората, когато са в толкова абсурдна ситуация - ситуация, която прави тази морална промяна. Наистина се срамувам."

Въпреки че Олсон не изпълнява плана си, по-късно Сафстрьом признава, че също е изпитвал благодарност към похитителите си и е трябвало да се принуди да си спомни, че това са жестоки престъпници, а не негови приятели.

Терминът "Стокхолмски синдром" е въведен след обсадата от шведския криминолог и психиатър Нилс Бейерот, за да обясни очевидно ирационалната привързаност, която някои пленници изпитват към своите похитители. Теорията достига до по-широка аудитория година по-късно, когато Пати Хърст - внучка на американския публицист Уилям Рандълф Хърст, е отвлечена от революционни бойци. Но по някакъв необясним начин 19-годишното момиче изпитва симпатии към похитителите си и дори се присъединява към тях в един обир. В крайна сметка е заловена и осъдена на 35 години затвор. Но малко по-късно присъдата е смекчена до 7 години. Според адвоката ѝ тя е била с "промит мозък" и е страдала от Стокхолмски синдром.

Емблематичен пример е и историята на Елиизабет Смарт, момиче от Юта, отвлечено през 2002 година. Когато полицията я открива, Смарт показва загриженост към благосъстоянието на похитителите си.

Изкуството на полицейските преговори със заложници е въведено през 70-те години на миналия век от нюйоркските полицаи Франк Болц и Харви Шлосберг. Идеята се заражда след провалената спасителна акция на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г., когато 11 израелски спортисти са убити, след като са пленени от членове на палестинска войнствена група.

През 1980 г. Болц и Шлосберг участват в документалния филм на Би Би Си "Вътрешна история. Двамата обясняват, че екипът за преговори със заложници на нюйоркската полиция е създаден поради опасения, че нещо подобно може да се случи в града. Тяхната цел е била безопасно да деескалират ситуациите, вместо да влизат в тях в холивудски стил с всички оръжия. Тактиката на забавяне дава на заложниците повече време да направят грешки и създава възможност да изградят отношения с пленниците си, което прави насилствения край по-малко вероятен.

До края на 70-те години на миналия век около 1500 полицейски служби изпращат свои служители в Ню Йорк, за да се поучат от практическия опит на Болц при повече от 200 заложнически инцидента. Тези уроци стигат още по-далеч, когато документален екип на Би Би Си присъства на майсторски клас, воден от Болц и Шлосберг, бивш пътен полицай с докторска степен по психология. За Шлосберг Стокхолмският синдром - или Синдромът на идентификация за оцеляване - не е сложно понятие.

"Ние просто имаме предвид, че когато двама или повече души се съберат заедно, те създават връзка - това е всичко", каза той. "Разбира се, колкото повече е стресът в ситуацията, толкова по-бързо се създава връзката и толкова по-интензивна ще бъде тя. Когато хората са в криза и не са сигурни какво ще се случи, единственото нещо, от което всички се страхуваме, е да полудеем. Винаги се тревожим дали няма да изгубим разсъдъка си? Наистина ли това се случва с мен? Какво правя в подобно нещо? Дали аз преживявам това? И това, което правим, е да проверим чувствата си спрямо друг човек, защото ако този човек споделя това преживяване и вижда същото, и не полудява, и това наистина се случва, може би всичко е наред."

Шлосберг казва, че макар престъпниците често да дават телефон на заложниците, за да говорят с преговарящите, няма смисъл да се опитват да получат от тях секретна информация: "Заложникът ще каже на престъпника всичко, което вие му кажете. Те са ужасни свидетели и когато бъдат освободени, разузнавателната информация, която ви дават, трябва да бъде приета за такава, каквато си струва."

Колегата му Болц допълва, че когато заложниците отправят искания, е важно да не ги отхвърлят направо: "Никога не му казвате "не", но и не е задължително да му кажете "да". Винаги е: "Нека да видя какво мога да направя - нека опитам".

Според Шлосберг е жизненоважно полицията да запази контрола върху ситуацията, настоявайки, че похитителят "ще говори с нашия преговарящ или няма да говори с никого". "Не искаме адвокати, майки, свещеници - не искаме те да говорят. Няма да говориш с никого, освен ако не получиш човека, с когото искаш да говориш. Колко дълго бихте могли да седите в тази стая и да не установите контакт с външния свят?"

Под обсада

По време на обсадата в Стокхолм нито един от тези уроци не е бил на разположение на стокхолмската полиция, която е допуснала поредица от грешки, които не биха се случили днес. Когато Олсон си проправил път към Sveriges Kreditbanken, той поискал три милиона шведски крони, кола за бягство и друг престъпник, който да бъде освободен от затвора. Макар че не получил нито парите, нито колата, психиатърът Нилс Бейерот посъветвал полицията да се съгласи с молбата му да доведе Кларк Олофсон, един от най-прочутите шведски престъпници, в банката на стокхолмския площад Норрмалмсторг. На Олофсон било възложено да работи като вътрешен човек в замяна на намалена присъда.

Бейерот е човекът, който въвежда термина "синдром на Норрмалмсторг", по-късно известен като "Стокхолмски синдром". За някои това теоретизиране е опит да се отклони вниманието от грешките, допуснати от него и колегите му от полицията по време на обсадата, като вместо това се хвърли вината върху жертвите.

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от ABC News (@abcnews_au)

По време на обсадата четиримата заложници и двамата престъпници започват да развиват невероятна връзка в банковия трезор, на фона на очевидните прояви на доброта от страна на похитителите. За разлика от тях, пленниците изразяват по-голяма враждебност към полицията, страхувайки се, че всеки опит за прекратяване на обстановката може да завърши с убийството им.

Харизматичният Олофсон убеждава заложничката Кристин Енмарк да проведе телефонен разговор с Улоф Палме - министър-председателят на Швеция по онова време. Тя го моли да ѝ позволи да напусне банката с кола за бягство заедно с похитителите, като му казва: "Мисля, че седиш там и играеш шах с нашия живот. Напълно се доверявам на Кларк и на обирджията. Не съм отчаяна. Те не са ни направили нищо. Напротив, държаха се много мило. Но знаеш ли, Улоф, това, от което се страхувам, е, че полицията ще ни нападне и ще ни накара да умрем".

Поглеждайки назад към 2016 г., Енмарк казва пред Би Би Си: "Иска ми се това телефонно обаждане никога да не се беше случвало, защото беше безсмислено. Той беше министър-председателят. Какво можеше да каже?"

A 1973 bank robbery gave the world "Stockholm syndrome"—but there’s more to the story than that https://t.co/RQOge2uTCT
— TIME (@TIME) August 6, 2020

В продължение на няколко дни заложниците са държани в банков трезор, обградени от въоръжена полиция. В крайна сметка полицаите решават да пробият тавана и да използват сълзотворен газ, за да обезоръжат похитителите. Полицаите извикали на заложниците да излязат първи, но те отказали, тъй като смятали, че похитителите ще бъдат застреляни. Вместо това, когато престъпниците излезли, те се спрели на вратата, за да прегърнат две от пленничките. Заложникът Сафстрьом, който преди това едва се е спасил от прострелване, получава мъжко ръкостискане.

Това поведение озадачава шведската общественост, която няколко дни следи вцепенена от ужас драматичните събития в банката. Въпреки че Бейерот поставя диагноза "Стокхолмски синдром", без дори да е разговарял с Енмарк, теорията има характер на правдоподобно обяснение и привлича вниманието на международните медии.

За преговарящите за заложници в Ню Йорк Франк Болц и Харви Шлосберг през 1980 г. концепцията може да се разглежда като полезно учебно помагало за описание на междуличностната динамика в травматична ситуация. Според д-р Алън Уейд, канадски терапевт, който е разговарял дълго с Кристин, обаче този етикет е напълно погрешно представяне на нейния опит. Той разказва пред BBC Reel през 2023 г: "Терминът "Стокхолмски синдром" има дълги корени в психоаналитичното мислене в Европа. Но в онзи момент той беше използван, за да се заглуши и дискредитира една разгневена млада жена, която в продължение на шест дни и половина се е съпротивлявала на насилието, защитавайки себе си и други хора. Тя беше използвана, за да защити отговора на полицията."

През 2016 г. Кристин заявява, че е останала приятелка с Олофсон, мъжът, пуснат от затвора, за да изпълни исканията на похитителя Олсон.

Д-р Уейд заявява, че по време на обсадата затворникът "всъщност е работил по начин, по който се е опитвал да накара някои от хората да се чувстват по-сигурни, и ако се отнасяте към Кларк Олофсон така, сякаш той е бил просто още един от похитителите, ще ви е много трудно да разберете защо Кристин или други хора биха могли да имат някакъв положителен спомен за него".

През 2021 г. в подкаста Sideways на Би Би Си Кристен дава ясна оценка на Стокхолмския синдром.

"Това са глупости и начин да се обвини жертвата. Направих каквото можах, за да оцелея."