Как да не проваляме децата и себе си като родители

Снимка: iStock by Getty

Как да не проваляме децата и себе си като родители

Дисфункционално родителство и ролите в семейната драма

17:05 | 30 ноември 2022 | Автор : Анелия Николова 4 5605 Снимка: iStock by Getty

Отглеждането и възпитаването на едно или повече деца е предизвикателство и отговорност, която не всеки родител разбира еднозначно. За съжаление, децата не се раждат с инструкция за употреба и всяко от тях има строго индивидуална характерова и темпераментова особеност. Това обяснява феномена защо в едно семейство при еднакви условия и принципи на отглеждане на близнаци например, двете деца имат различно поведение спрямо еднакви провокатори, проявяват различна чувствителност или различен психологичен преживелищен опит.

Здравето ни

Работата на психолози от цял свят определят няколко основни типа родителство, които излизат от рамката на здравословното поведение за правилното психическо развитие на детето. Това е дисфункционалното родителство, нарцистичното родителство и хеликоптерното родителство.

В тази статия ще се спрем на дисфункционалното родителство, и най-важните му стилове - вербалното насилие, натрапчивото родителство, и основаващото се на страх.

Дисфункционалното родителство създава дисфункционално семейство. То заплашва отношенията и връзките не само между родители и деца, но и между братя и сестри. В такива семейства децата най-често са поставени в конкуренция помежду си като се фаворизира винаги по-добрия в дадена област. Това изгражда стил на поведение между децата, които дори без изискване отвън продължават да поддържат конкурентния помежду им стил, за да получат вниманието или привързаността на родителя. Подобно поведение води до съперничество, вражда, ревност и негодувание. Създава в перспектива представата, че се награждава само най-доброто изпълнение на дадена задача или поведение, а по-слабото не само, че не получава насърчение и валидация, но се изтъква, понякога негласно, като жест на компромис от страна на родителя в смисъла на "Не си достатъчно добър, но какво да се прави, ще трябва да те търпим..."

Подобни послания имат силен негативен психологически ефект върху малкото дете или подрастващият, защото оказва влияние директно върху самооценката му, а конкурентния дух, който в краткосрочен план може и да носи прагматични ползи, в някакъв момент се сломява и води до пълно абдикиране от задачите и отговорностите в бъдеще. Подобни неблагоприятни преживявания в детството, които включват често вербално или физическо насилие, както и емоционално пренебрегване от страна на родителите, в зрелите години могат да доведат до по-високи нива на пристрастяване към алкохол, наркотици и никотин, както и увеличава вероятността от депресии, тревожност или безразборни сексуални връзки.

Тъй като споменахме вербалното насилие, как то засяга децата и тяхната самооценка?

Вербалното насилие или т.нар. психологически тормоз е не по-малко деструктивен от физическото насилие, но на него не се обръща необходимото внимание от институциите, защото белезите от него не са така ясно изразени. Вербалното насилие не включва само обиди, гняв и навикване. То може да е и доста тихо, дори безмълвно. Може да включва игнориране на децата, когато споделят вълнения или задават въпроси, изразяване на презрение към техните идеи, пренебрегване и хиперкритичност. Посланието, предавано от подобни действия - че едно дете няма значение и стойност - може да насърчи свръх самокритичност и да наруши емоционалното развитие и равновесие, да подложи под съмнение чувството за справедливост и основни морални ценности.

Да не забравяме, че децата се учат най-вече копирайки поведението на своите родители. Ако един родител е рецептивен и активен в социалния свят, а е затворен и неглижира вниманието и нуждите на детето, той създава дисонанс в ценностната му система и демонстрираният двоен стандарт разклаща из основи фундаментални нужди като необходимостта от защита и психологическа безопасност. Изследванията категорично показват, че за едно дете отрицателният ефект от вербалното насилие е по-силен от положителния ефект при любящия и подкрепящ родител.

Натрапчивото родителство е друга дисфункционална форма и то обикновено се проявява в отговор на предизвикателно или трудно дете. По време на развитието си, около двегодишна възраст, малките деца могат да изразят силна тенденция към неподчинение или агресия. В някои случаи тази тенденция се развива в състояния като опозиционно предизвикателно разстройство (опозиционно поведение). Но дори когато не е така, това поведение може да доведе до набор от дисфункционални реакции от страна на родителите, известни като натрапчиво родителство, включително ограничаване на автономните желания на децата, прекомерно наставление или указания, или нарушаване на възможностите им да развиват самостоятелно уменията, от които се нуждаят, за да регулират собственото си поведение.

Какво е родителство, основано на страх?

Някои родители не са в състояние да развият доверие към това, че детето им може да взима самостоятелни решения или че има способността да прави правилна преценка, както и да се учи от грешките си.

Това води до набор от дисфункционални стилове, които възникват от неспособността на родитея да отдаде контрола на детето само да се грижи за себе си и страха, че няма да се справи без неговата постоянна намеса. Липсата на доверие и развиване на автономност у детето, прекомерната хиперпротективност, понякога са и защитна реакция на родителя да съхрани репутацията си на основополагащ нормите, ценностите и базовото възпитание. По този начин обаче детето расте с понижена самооценка за собствените си възможности, изгражда дефанзивно поведение, което го спира от експерименти в поведенията и във вербалния отговор. Да се подсигури във всяка ситуация алгоритъм на поведение е обречена в основата си кауза, която демотивира детето и го дезориентира в заобикалящата го среда. Може ли едно нефункционално семейство да се коригира?

Теория в семейната психология, разработена от Стивън Карпман и наречена на негово име "триъгълникът на Карпман" ("триъгълникът на съдбата") залага на модел, който обрисува най-честите отношения между трима членове в едно семейство - жертва, спасител и агресор.

Снимка: iStock by Getty

Ролята на жертвата (горкият аз) обикновено е репресираният в семейната драма. Върху плещите му се изсипва цялата вина за текущото състояние и психоклимат в семейството. С времето подобна роля води до избягване на отговорности и жертвата се превръща в зависим, който храни егото си и обслужва нуждите си, карайки другите да изпитват вина и в крайна сметка да правят неща за него. Също така жертвите стават изключително успешни в умението си да печелят внимание, още повече, когато и останалите две роли в семейната драма - спасителят и агресорът - са фокусирани върху него. Затвърждаването дълго в подобна позиция започва парадоксално да упражнява смисъла на насилник спрямо този, който играе ролята на спасител. Удобството да бъде винаги спасявано детето създава амбивалентно (двойствено) отношение към неговите родители. Ако майката е спасител, а бащата насилник, детето може да дразни насилника, за да провокира реакция на защита от страна на майката, която неименуемо води до раздор в отношенията между родителите и по този начин детето компенсира пасивната си позиция на жертва в индиректно оказване на агресия към родителите си.

Спасителят/защитникът (Нека ти помогна) винаги се втурва да окаже първа помощ на жертвата и винаги получава съблазнителната позитивна светлина върху егото си, въпреки, че влиза в пререкание с насилника. По този начин обаче тази роля го спасява от решаването на собствените му проблеми и чувства, и го вкарва в ролята на мъченик. Много родители предпочитат това поведение и го ползват като предпазен щит срещу изпълнението на други по-важни задачи, като тези в домакинството например, в партньорските отношения или в поемането на отговорности в работата, в социалния живот или в семейството. Мантрата, която децата чуват от такъв родител, и която създава у тях чувство на вина е "дадох си живота за теб".

Когато обаче спасителят е детето, тогава се налага то да влиза в конфронтация с единия родител, защитавайки другия. Родители жертви много често натоварват децата с отговорността на избора, когато те не са емоционално зрели да правят такъв. Конфликтът на лоялност е най-непосилната роля, в която може да бъде вкарано едно дете и тя обикновено води до себеусещането за жертва.

Агресорът/обвинителят (Ти си виновен) има нужда от жертва, която да задоволи егото му с усещане за сила, превъзходство и авторитет. Това обикновено се изразява в постоянно обвинение, атакуване и тормоз над жертвата. Сходно на спасителя, и тук става дума за отбягване на истинските чувства и страха от изпълнението на по-важни задачи, но мантрата, която се използва пред детето е "заради теб не можах".

Ако детето е устойчиво в ролята на агресор, това обикновено означава абдикиране на родителите от функцията си на такива. В такива семейства по-слабият родител е постоянно тормозен от детето и превърнат в жертва, а другият се концентрира в спасяването му чрез оказване на морална подкрепа и резониращи чувства, чиято илюстрация е оплакване от детето на два гласа. В такива случаи обаче и двамата родители поставят фокуса върху себе си, а не към детето; превръщат се в хора, които явно вдигат ръце и след време детето започва да усеща липсата на контролиращ фактор, на адекватна родителска грижа, въдворяваща ред и граници в собствения му живот, което неименуемо го отвежда в ролята на жертва. Превенцията на събития, която родителите започват да практикуват и напасващото поведение с цел да не предизвикват напрежение, се възприема отчетливо от детето като загуба на авторитет, което го кара да се усеща в среда на емоционална изолация и несигурност. Топлата връзка с родителите се къса и всяко позитивно действие от тяхна страна започва да се разглежда от детето като проява на неавтентичност, под което прозира чувство на страх и възприема от него с недоверие и презрение. Или както има една приказка "И най-големия агресор губи респект към човек, който толерира лошото му поведение."

Може ли да се спаси дисфункционалното семейство?

За да се разтрогне тази порочна зависимост в семейната драма, изследванията и опитът на семейната терапия показват, че ако един или повече членове се откажат от ролята си, останалите в групата се преразпределят. Динамичната смяна на трите роли е присъща в стабилно-функциониращите семейства и тя работи конструктивно само в даден ситуационен контекст. Например, ако едно дете е направило нещо дребно, но изморената му майка го нападне остро, ролята на бащата като спасител е всъщност роля на въдворяващия ред и възстановяващия справедливостта. Той може да се обърне към майката и да й съобщи, че реакцията й е преекспонирана, но в същото време да обясни на детето защо това се е случило - "мама е много изморена, не й се сърди". Когато ролите се изпълняват с идеята за стабилизиране на ситуация и хармонизиране на семейството, тогава те се превръщат от реакция - в инструмент за балансиране на взаимоотношенията.

Носи ли полза дисфункционалното семейство за своето дете?

Като първа реакция всеки би решил, че от такова семейство няма как да има ползи за детето. Само че редица изследвания установяват, че много възрастни, които излизат от дисфункционални семейства повтарят модела несъзнателно, за да извлекат определени психологически ползи, които са им помагали в ролите като са били деца. Извън това порасналите вече възрастни проявяват бърза адаптивност и умения да разпознават определени заплахи или надвиснала опасност, както и да преместват по-бързо фокуса между различни задачи. Парадоксално, такива хора се справят по-добре в някои показатели за памет и креативност, и като цяло показват по-голяма устойчивост на промени и условия.

В следващи публикации ще обърнем внимание на други два стила при дисфункционалните семейства - нарцистичното родителство и родителството тип "хеликоптер".

ИЗБРАНО