Учител: Цялата система е сбъркана, бумащината "изяжда" преподавателя
За училището, децата и учителя през погледа на млад преподавател
Да избереш да станеш учител след над 15 години успешна кариера в друга сфера е избор, който прави Леда Аврамова. След две години в образователната система, въпреки всички трудности, тя е категорична, че нито за миг не е изпитала съжаление за този избор.
"Децата ти дават ежедневна порция чиста енергия, с която се зареждаш, и удоволствие от това, че твоите усилия водят до промяна в едно човешко същество", споделя Леда.
Тя е убедена, че в училище трябва да работят хора, на които това им се работи.
"Нищо друго няма значение, ако ще да си с двеста дипломи, с всички видове квалификации, ако не ти се занимава с това, ако си уморен, ако си изнервен. Ако само като видиш децата, искаш да си тръгнеш, по-хубаво не влизай в училище, защото това убива системата ни", казва младата преподавателка в интервю за Dir.bg за пътя към учителската професия, за начина, по който трябва да запалиш интереса на децата към познанието и за училището днес.
Леда Аврамова е магистър по Връзки с обществеността на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Има над 15 години професионален опит в сферата на комуникациите; работи по проекти на Програмата на ООН за развитие и Фонда на ООН за население. В продължение на 7 години е ръководител на отдел "Връзки с обществеността" в БТА.
В средата на 2016 г. взема решение да смени професията си и става учител към програмата на Фондация "Заедно в час". Две години преподава английски език на учениците от 5 до 8 клас в 58-мо основно училище "Сергей Румянцев" в София. От юли тази година работи в Частно начално училище "Питагор".
- Вие сте имали успешна кариера по специалността си в областта на ПР и комуникациите. Какво Ви накара да направите тази изненадваща промяна?
- Аз често се шегувам, че кризата на средната възраст ме удари на 40 години, когато всичко избушва, животът се променя и тръгва отначало. Но има и друго. Бях осъзнала, че съм влязла в една рутина, просто работата не ми носеше никакво удоволствие. Не виждах никакъв смисъл от нея и не ме правеше щастлива.
Първо направих опит да си остана в моята сфера - комуникации и ПР, защото повече от 15 години бях градила име в тази област, но не намерих нещо, което да ми хареса, защото исках да си харесвам работата.
Аз вярвам, че Вселената ти показва, когато твоят път не е точно в тази посока. След като удариш на камък много пъти някъде, ясно е, че трябва нещо да промениш. И си помислих, какво пък ще е това нещо, което аз да харесвам да правя, да искам да го работя.
Точно тогава случайно попаднах на обява на програмата на фондация "Заедно в час", която се занимава с обучение и подкрепа на хора с друго образование, различно от педагогическото, като им предоставя възможност да получат педагогическа правоспособност чрез двегодишна магистърска програма. През това време и работиш като педагог като отиваш в училище, което те ти посочат. Това са по-трудни училища, с някакви социални проблеми, с нисък успех, с деца, които отпадат, поради най-различни причини. Така през 2016 г. аз приключих с БТА, с ПР-а и с тази част от живота, и се върнах на нула - с ново кариерно начало - без никакъв стаж, без образование, което след години го получих.
- Кое беше първото Ви училище като преподавател?
- 58-о основно столично училище в "Орландовци". То е уж на една крачка от центъра на София, но децата там живеят много по-различно от другите, които са в централните или нарочените за елитни училища.
Не беше никак лесно, защото през тези 2 години минаваш през много предизвикателства без да имаш опит. През това време преподавах английски език в прогимназията - от 5 до 7 клас, бях класна и на седмокласници. Всички след това продължиха да учат в други училища.
Трябва да ви кажа, че да си класна на седмокласници не е никак лесно, защото цялата подготовка за кандидатстване и ориентиране на детето в по-нататъшно училище минава през класния. Тук и деца, и родители имат нужда от подкрепа в борбата в системата. Сега съм в друго училище - Частно начално училище "Питагор", където ще преподавам на първи клас по мое желание.
- Избрали сте ново предизвикателство. Защо?
- Да, явно така ми върви. Но аз още в началото на програмата "Отново в час" бях харесала началните класове. Тогава помагах на колега, който водеше занималнята на децата от 2 и 3 клас. Тогава си пожелах да работя в начален етап.
- Какво е най-трудно в учителската професия?
- Да си в час с живота, да бъдеш на такова ниво, че да можеш да отговаряш на този свят, който е страшно динамичен и да следваш неговото темпо. Казват, че в бъдеще много от професиите ще изчезнат, ние не сме живели в такова време, в което да не е ясно, какъв ще е животът утре. И ти подготвяш тези деца за някакво много неясно бъдеще и в същото време трябва да ги направиш достатъчно устойчиви като знания и като умения. А това изисква към теб също непрекъснато да учиш, да се развиваш, да се променяш. Това е хем трудно, хем е предизвикателно в добрия смисъл.
Днешните деца знаят страшно много, могат страшно много. Академично, чисто като знания, не са толкова напред, но имат умения за намиране на информация, само че не им е интересно, и тук учителят трябва да свършиш своята работа, да запали интереса им.
Трябва да ви кажа, че когато реших от лъскаво място на ПР да отида в училище, много близки мои хора бяха направо ужасени - как ще сменя тази престижна професия с тази толкова "презряна" и дискредитирана учителска професия. Там човек сам се бори, но когато си извоюваш обичта на децата и уважението на родителите, е по-лесно.
- Ако трябва да препоръчате учителската професия какво бихте изтъкнали като предимство и удоволствие?
- Емоционалната енергия, с която те зареждат децата, и видимият резултат от това, което правиш. Децата ти дават ежедневна порция чиста енергия, с която се зареждаш, и изпитваш удоволствие от това, как виждаш, че твоите усилия водят до някаква промяна в едно човешко същество. Ти преподаваш нещо, оттатък детето научава. Например, в предишната ми работа пишех нещо, бълвах някакви неща, но от това не следва нищо, не се променя нищо. Докато тук ежедневно можеш да видиш резултат от работата си, това са малки крачки, но виждаш как децата напредват.
- Каква е рецептата за верния подход към децата?
- Тя е същата като при възрастните хора. Трябва да има взаимно уважение и обич. Те трябва да знаят, че ти си на тяхна страна. Ако децата не приемат учителя като човек, който им мисли доброто, нищо не се получава на учителя в работата. Верният подход, за мен, е близост, емоционална връзка.
- Защо обаче тази връзка между учител и деца често се губи?
- Защото цялата енергия в преподаването на децата се губи в системата от бумащина, с която са залети от системата. Тук важат думите - битът, който ти изяжда битието. Тия дребни неща заемат огромна част от енергията на преподавателя, което го изнервя. А човек, когато е изнервен и нещастен, няма как другите около него да са щастливи.
Цялата система е направена така, че учителят да не е никакъв фактор в нея и да не може да си върши работа качествено, защото няма време.
Сега, за да имаш норматив от определен брой часове на работа, за да можеш да си получиш заплатата си, ти трябва да преподаваш, примерно, на три класа по две паралелки. Аз като бях в 58-о училище, имах 120 ученика. За тия 120 ученика, за да се подготвиш качествено за всеки един час, така че да им бъде интересно, полезно, динамично, различно, както и да подходиш диференцирано, според различното ниво на знание на отделните деца, ти трябва време за подготовка, но кога да го направиш, когато имаш куп административни и други ангажименти. Така се изморяваш, изхабяваш и изнервяш, усещащ, че не си вършиш добре работата, защото на децата в клас не им е интересно, не им е полезно и така се затваря кръгът - учителят става все по-уморен, по-изнервен и изпълнен с чувство на неуспех, а като влезе с такава настройка в класа, часът му се е провалил.
Ти трябва да влезеш и да си някаква фурия, да изглеждаш добре, да си пълен с енергия, да си пълен със знание, за да може да ги запалиш. А това е много трудно. И като не го правиш, няма нито добра връзка между вас, нито някакъв друг резултат като знание.
- И така авторитетът на учителя в обществото пада. Как може да се върне доверието към тази професия?
- Когато бях дете, аз имах такива учители, които са спокойни, които си вършат качествено работата, излъчват спокойствие и учихме. А нали това е, което иска един родител - детето му да знае и да е щастливо в училище. Друго той не иска, поне според мен.
Вижда се, че в училището нещо се задъхва, не може да се върши работата. Съответно родителят казва, защо моето дете нищо не знае, какво правите в това училище, нищо не учите там. Това задълбочава другият проблем т.нар. намеса на родителите в училище. Чувала съм много хора да казват, че се бъркат в работата на училището. Но това са партньорски отношения и не бива да си прехвърлят един на друг отговорността. Така че това доверие в обществото се изгражда на базата на някакви резултати на децата. Като няма резултати на децата, няма авторитет.
- Тук идва и другият проблем в системата - дефицитът на кадри. Само тази година 4000 учители ще се пенсионират, а няма толкова обучени кадри, които да заемат техните места. Това допълнително влошава и без това недотам добрите образователни постижения на учениците ни като цяло. Защо се стигна дотук?
- Коренът на проблема е, че в педагогическите факултети влизат хора с най-ниските оценки и учат за учител. Ами този човек няма кой знае какви качества с тези оценки още в началото и влиза там от немай-къде. Според едно изследване само 10% от завършилите педагогика искат да работят като учители. Какво означава това? Значи той не иска тази работа, а ако не искаш тази работа, ти не можеш да я работиш. Всякаква друга работа можеш да работиш. Например, отиваш озеленител, въпреки че мразиш дърветата, все ще засадиш едно дърво. Докато тук ако не даваш на 120% всичко от себе си, нищо не може да ти се получи.
Другата причина са условията. Учителите са много ниско платени и нито един млад човек не може да издържи с тази начална заплата, така че да може да живее с нея и да посреща разходите си.
- Сега започна поетапно повишаване на учителските заплати, дават и стипендии за обучение в педагогическите факултети. Това ще промени ли нещата?
- Сбъркана е цялата система, защото ти им даваш високи заплати, но насреща какво искаш от тях. Трябва да им се заложат някакви критерии, които те да знаят, че се изисква от тях и се очаква от тях. В момента каквито и външни оценявания да има, критериите в тях са неясни.
Детето от първи до четвърти клас го избутват, защото не може да повтаря. То не може да чете и да пише, обаче отива в пети клас. Тези пропуски няма как да се наваксат и някои отпадат в пети клас, други се избутват така до края и после защото били неграмотни?
Сега ще има Национален инспекторат по образование, който ще дава независима оценка на учителя. Той е добър като идея, ама не по оценките на учениците, не колегите от съседното училище да го оценяват, а някой истински независим орган да прави оценка на напредъка на тези деца, на този учител и от това да зависят парите му и работното място.
Трябва да има и мандатност на местата, на които работи учителя. Не може един учител да започне от 20-годишна възраст в едно училище и да остане там до пенсия и след това. Този човек не е ефективен така. Трябва да има например изискване на 5 години да си сменяш училището, както и да отидеш от прогимназия в гимназия, за да има някаква промяна. Иначе този учител остава в коловоза и кара по инерция.
Сега има национално външно оценяване, децата изкарват слаби резултати, от това нищо не следва, нищо не се променя, разписваме хиляди папки документи с някакви мерки за повишаване на качеството на образованието, но и от това нищо не следва.
- Учебниците също събират негативна оценка в обществото, защото децата трудно ги разбират и свързват с живота. Защо учебниците от година на година стават все по-неразбираеми?
- Аз не си спомням някой да ми е тълкувал учебниците, какво пише в тях навремето като дете, а сега не е така. Те са вече бизнес инициатива.
Другото нещо са учебните програми. Учителят трябва да е достатъчно добре подготвен и като го пратиш в училище, нищо друго да не искаш от него, освен резултати на децата. Той трябва да има свобода. Какво ще ги прави, как ще ги учи, искай от него да има някакво финално ниво, което да покрие. Дали ще работи с таблети, дали ще разреши с телефони децата да работят, дали ще им принтира материали от различни източници, дали ще им разказва и чете на глас, той трябва да получи свобода на избор, който обаче да даде резултат.
А сега не е така. Той има учебник и учебен план с програма от министерството, в която има някакви зададени критерии, но много неясни. Например, аз преподавам по английски език и в програмата ми пише, ученикът да разбира кратък текст. Ами ако му дам кратък текст от Стайнбек да преведе, той ще е кратък, но ученикът в пети клас няма да го разбере.
Значи абсолютно неразбираема програма, по която учителят си избира учебник между 20, които са с еднакво качество. На базата на този учебник той прави тематично разпределение, разбива материала на часове уроци и ако му дойде проверка от Инспектората, той трябва да покаже, че е преподавал точно по това разпределение и учебна програма на този учебник. Така на учителя остава твърде малко свобода на преподаване. Аз лично водя своята битка, но не виждам нещата да отиват на добре.
- По време на тази битка, искала ли сте, дори и за момент, да се откажете от учителската професия?
- Никога, дори когато ми е било най-трудно, не съм искала да се върна назад към стария си живот, а училището в "Орландовци" бе трудно място. Освен това децата са чисти същества и не са виновни за моделите на поведение, които сме им показали.
- Дисциплината в клас е един от най-големите проблеми на учителите днес. Каква е вашата рецепта за успех?
- Като общувам с тях много и извън клас. Те трябва да знаят, че им мислиш доброто. Ако децата не вярват, че учителят им мисли доброто, не става. Това не са тези времена, в които изобщо не си задавахме въпросът защо трябва да уча, а сега децата редовно си го задават.
Така че проблемът се решава с добро и много общуване на чисто човешко ниво. Ако ти тръгнеш да воюваш с тях, няма да спечелиш тази война, защото те са повече. Освен това при децата няма това като при възрастните - държа се прилично, защото това е социално приемливо. Трябва да си заслужиш уважението и това не става като им се подмазваш, ласкаеш, подкупваш или заплашваш, а както се печели уважението на един голям човек, когато ти се държиш добре с него и го уважаваш. Това е моята философия и аз така съм работила досега.
Не е решение да кажеш какъв си ти, невъзпитано дете, ти си длъжен да ме слушаш, тебе кой те е възпитавал, аз ще те накажа, ще те изгоня, ще ти пиша двойка за това, че говориш. Но как ще пишеш двойка, когато същото дете може много да знае, но ти не си му интересен и затова не иска да те слуша?
Учителят трябва да бъде друг човек, а не това, което е било през 18-19 век. Ние искаме от децата да мислят, да разсъждават, да бъдат емоционално интелигентни и не може да се държим с тях сякаш не са. Само това ме е спасявало в трудни моменти, както и смирението, че независимо от това колко съм учила и на какви лъскави места съм работила и била, те може да не ме уважават. Те не са длъжни да те уважават и обичат. Те не идват с такава настройка в училището и трябва да си го заслужиш от тях. И това важи за всички деца, независимо от възпитанието им в семейството.
Трябва да се спечели и уважението на семейството, защото малцина казват на детето си отиди да учиш, защото знанието е много хубаво нещо, знаеш ли колко интересни неща ще научиш. Семейството трябва да знае, че учителят е на неговата страна, а не вие не сте си възпитали детето, вие ми го пращате, а то не знае как да се държи. Ако обърнеш думите и кажеш, че детето е неспокойно в час, защо и дайте да видим какво да направим, че то да се чувства добре, тогава и детето ще се държи добре.
Децата се държат зле, защото не им е интересно в училище, не мислят, че им е полезно и няма външна рамка, която да ги притиска. Затова, ако не ги запалиш в познанието, няма да постигнеш нищо.
Трябва ни ново възраждане към знанието, а не - ако се учиш ще живееш по-добре. Не може да кажеш да детето си изучи се, за да може да отидеш в чужбина. Няма хоризонт и това също е много голям проблем.
Казват, че начинът по който едно образование в една държава е подредено, е отражение на това, как държавата вижда себе си в бъдеще. И докато образованието е разхвърляно, ще пълним дупки и слагаме кръпки.
- На 15-и септември ще поемате първокласници. На какво бихте искали да ги научите?
- Да знаят и вярват, че знанието е тяхното съкровище, което никой не може да им вземе. Че това е нещо, което имаш и трупаш в себе си и никой не може да ти го отнеме, че е страшно хубаво да го имаш и да го притежаваш, а самото удоволствие да го събираш е огромно. Това, ако успея да им го внуша на първи клас, това ще е най-голямото удоволствие за мен. И понеже аз самата вярвам в това, се надявам да успея да им го внуша.