Как телевизията и бандите разпространиха гръндж културата, изпълнена с гнева на едно поколение
Когато една субкултура бъде възприета от мейнстрийма, тя губи алтернативния си характер и автентичността ѝ изчезва във времето
Американската популярна култура през 80-те години на ХХ век отразява по-широки социални, политически, технологични и медийни тенденции - от бързото разпространение на кабелната телевизия до културния връх на крайградските търговски центрове. Тенденциите в попкултурата се увеличават. Може би тази, която надделя над останалите, бе "grunge", но дали е възможно тя да се възроди отново през 2023-а?
1981-а MTV, първият в света канал за музикални клипове се появи в ефир и даде старт с "Видеото уби радиозвездата".
И макар концепцията да не предсказваше точно бъдещето, тя със сигурност промени начинът, по който феновете гледаха на изпълнителите. 24-часовият музикален канал, с целева аудитория от 12 до 34-годишна възраст започна като начин за популяризиране на нови и артисти чрез излъчване на клипове, музикални документални филми и концертни кадри. Принс, Майкъл Джексън, Синди Лоупър, Бой Джордж и др. предлагаха концептуални видеоклипове, които често се появяваха на първите страници на вестниците и разбиваха бариери. Предавания, сред които "Yo! MTV Raps", стартирало през 1988 г., пък въведе хип-хоп културата в мейнстрийма, но и не само.
Годишните музикални награди, започнали през 1984 г. признаха музикалните видеа за нова форма на изкуство, но и спечелиха огромна публичност.
Изведнъж външният вид на изпълнителя, способността му да разказва визуално, танцовите му умения и усещането му за мода станаха толкова важни, колкото и музиката му. Цветните парти рокли на Уитни Хюстън от "I Wanna Dance With Somebody", рошавата прическа на Род Стюарт от "Forever Young", военният стил на Джанет Джаксън от "Rhythm Nation" и други се превърнаха в незабавни тенденции. Изглежда, че времето на канала е било подходящо и за печелене на пари: според списание "Smithsonian" до 1989 г. броят на абонатите на кабелната телевизия е нараснал до 53 милиона, а светът започна да крещи: "Искам моето MTV!"
Телевизията бе водеща. Тя даде тласъка и на "грънджа" с помощта на звездите.
Какво е "гръндж"? В превод думата означава "мръсотия" и описва музикален жанр, моден стил и начин на живот, свързани изключително със северозападната част на Тихия океан и по-специално със Сиатъл. По това време градът тъкмо се отърсва от имиджа си на хипи, но все още държи на ценностите на контракултурата и нонконформизма. През 1984 г. в него се сформират групите Green River и Soundgarden, последвани от Screaming Trees през 1985 г. През следващата година се основава "Sub Pop Records" и излиза първото издание на базираната в населеното място звукозаписна компания "C/Z Records - Deep Six". Тази компилация, която се смята за първото разпространение на грънджа, включва Melvins, Green River, Soundgarden, Malfunkshun, Skin Yard и The U-Men. Метъл групата Alice in Chains се присъединява към тази фракция от сиатълски банди, когато се сформира през 1987 г. През 80-те групи експериментираха с идеята за сливане на метъла и пънк рока. Мнозина приписваха началото на грънджа на The U-Men, въпреки че в тяхната музика липсва влияние от метъл. По онова време повечето хора разглеждаха процъфтяващата музикална сцена като нещо повече от няколко гаражни пънк групи.
Как "гръндж" навлезе в мейнстрийма?
Между 1988 и 1990 г. тясно сплотената общност от сиатълски групи преминава през много трансформации. Green River се разделят на две групи: членовете, които искат да останат "ъндърграунд", създават Mudhoney, а тези, които искат да станат известни рок звезди, създават Mother Love Bone, заедно с вокалиста от Malfunkshun, Андрю Ууд.
През 1985 г. групата Green River издава дебютния си албум "Come on Down" - първият истински гръндж албум.
Представлявайки още една промяна в тези ценности на нонконформизъм, за ужас на многото си фенове, през 1988 г. Soundgarden подписват договор с водещия лейбъл "A&M Records".
Движението се разпространява и сред висшата класа, която е самата противоположност на тези, които поставят началото му. През '93-а година Анна Суи, Кристиан Франсис Рот и Пери Елис пускат по модния подиум шапки с черепи, несъответстващи модели и рокли, които нашите любими баби носят, но са порицани от индустрията и заклеймени от критиците. В резултат на това Марк Джейкъбс е уволнен от дизайнерския си пост в "Perry Ellis". Въпреки това се случва обрат - колекциите най-накрая принуждават "Vogue", а впоследствие и обществеността да признаят влиянието на движението върху модата в легендарната редакционна статия на Стивън Майзел. Макар че сега се смятат за едни от основните културни знаци на грънджа, факт е, че колекциите са само отзвук на неговото движение. Както коментира модният критик Кати Хорин в материал за присъствието на грънджа на подиума за пролет/лято '93 за "Washington Post": "Наречете го бохо, гръндж или отново дежавю, но новата визия за пролетта е хаотична, натруфена и толкова обременена с културно значение, че дори най-проницателният последовател на модата ще се чуди дали трябва да изглежда като Кортни Лав или Никол Дивър... Рядко небрежността е изглеждала толкова самонадеяна или е изисквала толкова висока цена."
Въпреки това копринените ризи с вързана талия и шифонените рокли бабидол се продаваха, както и техните наследници от бързата мода.
Парите можеха да купят стила. И макар гръндж групите да имаха седемцифрени суми в банковите си сметки, те не се интересуваха толкова от тяхното харчене. Сега останахме с това, което най-добре може да се опише като "нео-гръндж", разводнена версия на намеренията и изобретателността на нейните предшественици. И макар че със сигурност няма нищо лошо в това да си облечеш тениска или старо, овехтяло дънково яке, идеята за истинският гръндж, като символ на алтернативни интереси, отдавна е отминала. Всъщност този стил никога не е трябвало да се появява, или поне не "на всяка цена". Терминът е бил просто начин да се опише умишлено изкривеното "направи си сам", или както е модерно днес сред GenZ-тата - DIY, идващ от северозападната част на Тихия океан. Групите, които спадат към този жанр, като Nirvana и Pearl Jam, пазаруваха в евтини магазини, дори втора употреба и прекарваха седмици, без да мият косите си.
И както при всяка комерсиализирана стока, външният вид на тези групи стана синоним на музиката им, а физическият им стил се преплете със звуковите им идеи. С успеха им дойде и идолопоклонничеството към техния звук, поведение и модна чувствителност. Последното бе най-лесно за пресъздаване и затова младите хора в Америка започват да го правят.
Оттогава така нареченият "гръндж" стил се превърна в сарториално завръщане. Сега един от най-лесните начини да продадеш колекция е като я омаловажиш и предложиш контраинтуитивно скъпи артикули като изтъркани тениски и скъсани дънки. В края на краищата това е причината брандът "Urban Outfitters" да бъде толкова печеливш. Все пак той позволи на затруднените студенти да изглеждат като артистите, които искат да бъдат. Това със сигурност е стилистичен израз, но той не позволява индивидуалност. Когато една субкултура бъде възприета от мейнстрийма, тя губи алтернативния си характер и автентичността ѝ изчезва във времето.
Идеята за грънджа вероятно винаги ще остане донякъде заплашителна за традиционните стандарти за красота, стил и изкуство, защото никога не е имала за цел да им се подчини. Но колкото и да обиждат обувките на Dr. Martens, те никога няма да предизвикат статуквото - комерсиалният им успех се погрижи да унищожи всякаква възможност за това. Грънджът се превърна в норма и ще остане такава, докато някоя друга субкултура не се издигне на негово място. На този етап - едва ли.
И все пак той се смята за едно от най-важните музикални движения в историята на съвременната музика. То е шумно, гневно и бунтарско. Появи се в идеалния момент за сърдитите тийнейджъри през 90-те години. Метъл музиката бе станала пренаситена: нещо трябваше да се промени. Грънджът съдържаше яростта на едно поколение. Много от големите изпълнители с ужас наблюдаваха как стилът, който бяха създали, бавно, но сигурно се комерсиализира точно толкова, колкото и музиката, с която се бунтуваха толкова силно.
И въпреки, чe "Smells Like Teen Spirit" на Nirvana създаде промяна и си спечели прозвището "гръндж" без да иска, всъщност първата официална група, изявяваща се в жанра, са Soundgarden, а след тях като втори и трети се нареждат - Alice In Chains и Screaming Trees.
Soundgarden издават Badmoterfinger, Alice in Chains - Dirt, Temple of Dog - първия си албум. Това беше гръндж експлозия.
И много гръндж изпълнители се почувстваха неудобно от славата, която получиха. Кърт Кобейн споделя пред Майкъл Азерейд: "Известността е последното нещо, което исках да постигна". През 1993 г. Nirvana издава "In Utero" - абразивен и гневен албум, предназначен да бъде бунт срещу славата, която получават благодарение на "Nevermind". Въпреки това музикалната колекция достига номер 1 в класациите на Billboard и е сертифицирана като платинена. След смъртта си през 94-а много от феновете на Кобейн решават, че тя е повлияна от цялата популярност, която има. По това време се появяват и други гръндж групи. Много от тях, които идват от места, различни от Сиатъл, са подложени на щателна проверка, като Stone Temple Pilots и Bush.
Банди като Creed и Nickleback започнаха да набират популярност, но те не бяха гръндж. Те бяха просто формации, които се опитваха да копират стил, който не можеха да създадат. Започнаха да се появяват гръндж модни ревюта и дори телевизионни предавания. Това не беше бунт. Това бе просто маркетинг.
Гръндж музиката създаде толкова много пътища за толкова много невероятни групи и без нея, кой знае какво би било състоянието на алтернативната музика. Грънджът бе най-успешната форма на бунт в историята на музиката, но за съжаление именно този успех се оказа и неговият крах.