15:48 | 22.12.24

17-11-2017 20-11-2018

Параскева Джукелова от класа на мечтателите: Не успях да намеря своята глутница, но научих, че има нещо по-ценно и от таланта

Скоро ще видим актрисата в нов кино проект - "КЛАС 90", филм, разкриващ чрез една забавна история житейската философия, мечти и разочарования на едно цяло поколение. Как и от кого се учим, кой и защо остава?

Колаж: Петя Александрова, Dir.bg

Параскева Джукелова от класа на мечтателите: Не успях да намеря своята глутница, но научих, че има нещо по-ценно и от таланта

10:48 | 22 декември 2024 | Автор : Галина Чолакова 2 2557 Колаж: Петя Александрова, Dir.bg

Само след броени дни - на 24 януари, по кината тръгва новият български филм на режисьора Бойко Боянов "КЛАС 90". За него това е първи игрален филм, създаден в творчески тандем със Станислав Тодоров - Роги ("Дъвка за балончета"), с когото заедно пишат сценария, разказвайки за своето поколение, разкривайки вълнуващи съдби и истории.

Комедийната драма събира на големия екран едни от най-обичаните български актьори и ни среща с група съученици, завършили гимназия през 1990 г., които се събират в планински хотел, за да отпразнуват 33 години от дипломирането си.

Партито, което всички чакат с нетърпение, бързо излиза извън контрол, когато стари вражди, изгубени любови и неосъществени мечти се завръщат с пълна сила. В ескалация от драматично-комедийни ситуации маските падат, а купонът си тече, макар и с изненадващи обрати. Какво може да се случи на една сбирка на класа? Според филма - какво ли не. Очаква ни драматично-комедийна история, в която ще видим едни от най-обичаните лица на българското кино - Любомир Нейков, Людмила Митева Даскалова, Роберт Янакиев, Георги Златарев, Параскева Джукелова, Биляна Петринска, Надя Конакчиева, Елена Атанасова, Стефка Янорова, Стефан Денолюбов, Юлиан Вергов, както и германската актриса Катрин Йене.

Филмът разказва за поколението, преживяло младостта си през 80-те, но много от историите са универсални и в тях могат да се припознаят зрители от всички възрасти. Персонажите са шарена палитра от характери, които реагират по различен начин на екстремните емоционални ситуации, в които са поставени. Погледът към миналото извиква смесени чувства на носталгия и трезва равносметка, поднесени с майсторска актьорска игра, както и с чувство за хумор и човешка топлота от страна на екипа зад камерата.

Срещаме се с Параскева Джукелова, която се превъплъщава в ролята на успешната телевизионна журналистка Ваня - с привлекателна външност, самотна, отблъскваща повечето мъже с интелекта и амбицията си. Но под тази маска се крие и друг човек...

Какво провокира Джукелова да приеме тази роля, какъв е нейният "клас" и кои уроци, равносметки и откровения бележат живота на актрисата, но и на поколението ни. Откровен разговор за смисъла в търсене на отговорите на неудобните въпроси.

Снимка: Мирамар филм

Каква бе провокацията и как приехте да се включите в "КЛАС 90"?

Бях поканена от Бойко Боянов да се присъединя към актьорите в неговия режисьорски дебют. С него сме приятели от много години - от времето, когато завършваха с Виктор Божинов и Станислав Тодоров - Роги НАТФИЗ. "КЛАС 90" е първи игрален филм за него. Никога не сме се срещали на снимачна площадка, но когато Бойко ми се обади, с удоволствие приех. Още повече, че става въпрос за хора на нашата възраст.

Вие сте в ролята на телевизионната журналистка Ваня, амбициозна, но в същото време самотна жена. Кажете ми, цялата тази идея за събирането на един клас от 90-те, 33 години по-късно, какво разказва и разкрива за нашето съвремие?

Зрителите ще видят и открият, че това събиране наистина е някаква равносметка за всичките тези години - в какво сме вярвали, какво сме мечтали и докъде сме стигнали в реализацията си, в съжаленията си, в провалите или пък успехите си. Но и ще видят как тази среща е пропита с много чувство за хумор, защото на такива срещи обикновено има и много забавни ситуации.

Моята героиня е от работещите жени, които много често, отдадени на професията, стават кариеристки, "женят" се за работата си. Това не е непременно нещо лошо. Ако толкова си харесваш работата и живееш с нея, ако тя те прави пълнокръвен и удовлетворен човек, какво по-хубаво от това. Разбира се, най-добре би било да се открие баланс между професионалния и личния живот. Ето тук се разминаваме с нея. Имаме и други отлики. Ваня е организаторът на тази среща, опитва се да анимира празника. Аз не съм такъв човек - да искам непременно да контролирам нещата. Освен това тя е политически журналист. Аз не искам да имам никакъв досег с политиката. Ваня е силно контролираща, пробивна, успешна дама, която търси истини, задава неудобни въпроси, а аз съм по-дипломатична и "по-мека" към хората. Не искам никой да се чувства зле, по-скоро с риск аз да изпитвам дискомфорт гледам другите да са добре.

Снимка: Мирамар филм

Ако трябва да избера герой от "КЛАС 90", който би бил мой приятел, като комуникация, споделеност, това ще е героинята на Биляна Петринска - по сюжет се дърляме с нея, но ми е симпатична и я разбирам. С героя на Стефан Денолюбов също имам много общо, но не съм сигурна дали бихме били приятели.

Актрисата с колежките си Биляна Петринска и Елена Атанасова

Снимка: личен архив

Къде се залута нашето поколение и какво изгуби най-много за тези 33 години?

Не мога да правя чак такива поколенчески обобщения. Гледам на нещата от моята кула, от моята гледна точка. Това, което ни се случи, е един постоянен преход, една непрекъсната смяна на правилата. Ние израснахме в едно време, в което имаше едни правила за обществото, за реализация, сега са различни. Възпитаваха ме, че ако се трудя и ако съм добра в това, което правя, ще бъда забелязана и ще бъда оценена. Но с времето разбрах, че не е точно така. Цялото ни общество се промени. Навлезе пазарната икономика и тук вече по-важно стана кой "крещи" по-силно, по-важна стана опаковката. Как ще си предложиш продукта, а в нашата професия - как ти самия ще се самопредложиш. Не съм си представяла, че ще ми се налага сама да съм си пиар, сама да се хваля, никак не обичам да го правя. Днес виждам, че това най-много върви. Да излезеш напред и да заявиш: "Аз съм най-добрия", "Аз съм себе си", или там каквото смяташ, че ти е качество. Аз не мога така. Като че ли начинът, по който съм възпитавана, не ме прави особено конкурентноспособна.

Параскева Джукелова с колегите от филма и режисьора на "КЛАС 90" Бойко Боянов(на заден план с шапка)

Снимка: личен архив

А всъщност това не е ли качество - да работиш, да развиваш, да бъдеш професионалист, и да бъдеш оценен... Сега мнозина искат да бъдат видими, но пък това ги прави не толкова ценни, защото предлагат единствено опаковка, нямат време да изградят съдържание... Не смятате ли, че нашето поколение, това от "КЛАС 90", всъщност е по-добро?

Няма по-добро или по-лошо поколение. Разбира се, има тенденции... Все повече се дразня от липсата на професионализъм. От тази пенкилерщина. Всеки от всичко да разбира и да има мнение по всякакви въпроси. Социалните мрежи дадоха гласност на всеки, и хората решиха, че могат да се произнасят по всички теми, да славят или заклеймяват, без да са достатъчно информирани. Това един парадокс- във време на достъп до всякаква информация, ние всъщност се изгубваме, не можем да отсеем истината, ценното. Вече няма респект и към авторитетите.

Снимка: Мирамар филм

На професионализма не се гледа с нужното уважение. Това се отразява и във всекидневието ни, защото много от дейностите не се извършват качествено. Това е и моята болка от последните години - че мнозина у нас не вършат това, за което са поставени. Или смятат, че им е под нивото и имитират дейност, или пък са сложени някъде, където наистина не са компетентни. И най-важното, не искат да се научат, много често не са любопитни да се развиват.

Кой е "вашият клас", с който 33 години по-късно бихте искали да се срещнете, да си спомняте, да анализирате миналото и дори да градите идеи за бъдещето?

По-близки като мислене, като живеене, чувствам състудентите си, с които завършихме заедно в класа на Стефан Данаилов. Със съучениците ми от училище се разделихме преди да станат промените, пътищата ни са много различни, и много по-трудно бихме могли да намерим общото, за което да си говорим и за което да правим равносметка.

Каква равносметка бихте направили, срещайки се със своите състуденти?

Съжалението не е градивно, но ми се ще да бяхме по-задружни в началото на нашия творчески път, защото само когато едни хора създадат общност и екип, тогава се движат по-уверено напред и си помагат. Ние не го направихме, може би точно защото бяхме в едно време на голям хаос, на неяснота, какво ще се случва, как ще се наредят нещата. Виждам, че сега, когато студентите-актьори завършват, започват да работят заедно, веднага. Точно защото имат еднакви принципи и са израснали под крилото на един преподавател. Познават се много добре и като че ли си помагат повече. Ние се "разпиляхме", не си помогнахме да изкачим първите стъпала. Справяхме се поединично.

Но пък имате толкова забележителни проекти в киното, в театъра, оставяте следа, така че не е безсмислено. Кой е вашият най-ценен урок в личен план и в професионален план?

Много късно разбрах, че всъщност характерът и общуването с другите са дори по-важни от таланта, който притежаваш. С времето си давам сметка, че обществото - човешкото, се гради на връзките между хората. И тези връзки са емоционални. Те не са строго професионални. В нашата професия всичко е изключително субективно, пък и не само в нашата, във всяка друга област. Хората предпочитат да работят с онези, които им дават хармония, комфорт, ласкаят ги, повдигат духа и креативността им. Много важни са тези емоционални връзки. А аз като че ли винаги съм разчитала на това, че ако съм добър професионалист, ако добре си върша работата, това ще води до следващи ангажименти и срещи... разбрах, че не е точно така.

Снимка: Мирамар филм

Изпитвате ли разочарование?

Изпитвала съм, да. Изпитвала съм разочарование, когато сме работили много добре с някой режисьор, и той не ме покани за следващ проект.... Много често обяснението е просто- не е имало подходяща роля за мен в този следващ проект. Но имаме и много примери, когато режисьор толкова се сработи с едни актьори- той непременно ги търси отново и отново. То е като във всяка една сфера от живота ни- сформиране на екип, доверие и взаимност.

Някак не можах да си намеря глутницата. А тя е много важна. Така е и в личния ни свят. Всъщност приятелствата се поддържат, приятелствата се захранват. Не можеш да ги оставиш просто така на самотек и да очакваш, че това ще продължи завинаги. Трябва да се грижим не само за приятелствата, а и за отношенията си с най-близките.

Защото в днешно време, особено когато всички сме разпилени в хиляди посоки, ако не поддържаме тези връзки живи, започваме да се забравяме и се появява болестта на съвремието ни - самотата.

Но в същото време все повече хора предпочитат сами да вървят по пътя си, за да не бъдат пък самотни в една голяма неподкрепяща общност

Вярно е, и аз предпочитам собствената си компания пред лошата компания. С годините човек започва да се казва: "Чакай сега, защо трябва да си причинявам лоша енергия или неприятно общуване, да се насилвам." Имам толкова непрочетени книги, толкова неизгледани филми...

Изпращате една прекрасна година в творчески план - с успешни проекти и удовлетвореност. Какво бихте приели като професионално предизвикателство през следващата?

През тази година събирах плодовете на работата си от 2023 -а. За следващата все още не е ясно, да кажем, че хоризонтът е мъглив...Но вярвам, че предстоят интересни неща. Пожелавам си пътувания, срещи, приключения. Дори и да имам много ангажименти (които, разбира се, си пожелавам) ще намеря време и за пътешествия и хобита. Времето е въпрос на лична организация и мотивация. Няма кой друг да ни го намери това време, време за самите нас..

Снимка: Мирамар филм

Всъщност през тази изминаваща година направихме едно представление, което много ми е "на сърце". Едно изцяло дамско представление, които ми се иска да се играе по-често, и в повече градове в страната - "Само ние, момичетата!"

В него участваме заедно с Койна Русева, Ева Тепавичарова, Жана Рашева и Христина Караиванова. Спектакълът, подобно на "КЛАС 90", е пак някаква равносметка - пет жени, пет приятелки от училище, които се събират всеки август. В срещите им виждаме коя с какви проблеми се сблъсква. Пиесата е много е забавна, но зрителите пускат и сълза, защото всъщност това е живота. Нашите героини се срещат на 44, 49, 54 и 75 години. Виждаме ги как преминават във времето, виждаме тяхното приятелство, което устоява или пък не устоява. На фона на всички щури и забавни случки, когато моята героиня на края задава въпрос - "Чакайте, аз имах ли прекрасен живот?" - и на зрителите, а и на нас на сцената сякаш нещо ни засяда на гърлото...

Казахте да "устои във времето.." Кое е онова, което искате да устои във времето, въпреки всички предизвикателства и провокации, никога да не изчезне, да пребъде...

Много е труден този въпрос. Времето не ни пита какво искаме. То си се променя и аз виждам как новите поколения общуват по съвсем различен начин. Но какво искам да устои? Човечността. По някакъв начин да устои съчувствието, толерантността един към друг. Виждам, че напоследък сме оголили зъби и все намираме за какво да се дърляме непрекъснато. За това си мисля, че например театърът би трябвало да устои, защото той е една изключителна форма на живо общуване. Събират се на едно място хора от най-различни сфери, професии и финансово положение,и за час-два преживяват едно и също нещо. Залата диша в един и същи ритъм. Това е един от редките моменти, когато хората са заедно и има споделеност.