Стефан Вълдобрев: 3 минути са достатъчни, за да кажеш всичко
След 10 години артистът се вижда на голямо световно турне с "Обичайните заподозрени"
Човек, посветен на музиката, киното и театъра, който няма нужда от представяне. Името му е Стефан Вълдобрев и се виждаме с него дни преди Големият зимен концерт с "Обичайните заподозрени". Разказва ми защо концертът е наистина Голям, за дрийм тиймовете, с които има удоволствието да работи, разговорите с хората след всеки концерт, трите минути и къде ще бъде след 25 години. Може пък тогава да играете с него петанк в София или на Ривиерата, а сега е време за малко да се потопим в света на Стефан.
Стефане, здрасти, сигурно те изморихме от интервюта...
Напротив, много ми е приятно да си говорим, особено пък с вас. (усмихва се)
Разказвай сега, какво става, турнето вече е към края си или ...?!
Купи билетДа, турнето е на финалната си права, имаме още няколко участия и се стягаме за кулминацията - Големият зимен концерт в НДК. Зала 1, 11.11. - лесно се помни. Чакаме го с голямо нетърпение. Подготовката тече и мисля, че ще бъде красив завършек не само на този концертен сезон, но и на един по-голям тригодишен цикъл, който започна през 2016 с излизането на албума "10 ½ " и мина през безброй велики вечери на срещи с възхитителната ни публика. Мисля, че тя ще разбере важността на този концерт и защо той е по-специален. Усещам, че след него, идва време за пауза - да се потопя, да помълча, да се вглъбя и съзерцавам, за да мога да си довърша книгата и да започнем догодина работа върху нов албум с бандата.
"Обичайните заподозрени" ли са дрийм тиймът сред българските музиканти?
За мен да. България е страна с изключително талантливи музиканти, но специално Иван, Еко, Стунджи и Миро, за мен са повече от това - те са и артисти. Всеки от тях е толкова широко скроен, работи по собствени проекти, създава собствени композиции, участва в театрални представления. Сигурно затова се получава тази симбиоза и този общ език между нас.
За какво си казвате "по-полека" в групата?
Там е работата, че не си го казваме напоследък... Животът си прави такива шеги понякога - усещаш нуждата от забавяне на темпото, оформяш мислите си, правиш ги на песен, но за да я споделиш с хората, нямаш нито ден почивка и всяка сутрин си на път за нов град и нова сцена. Обаче, знаеш ли - лекотата е навсякъде с нас и от тези срещи изпитваме единствено радост. Нямаш идея каква е емоцията, когато се съберем, когато се видим, когато тръгнем да пътуваме заедно. Хората виждат всичко това на концертите ни.
Тази енергия, която излъчвате...
... и тази обич. Те виждат пет души, които излъчват обич помежду си, които се радват, че са заедно тук и точно на тази сцена. Щом хората го усетят, се превръщат в част от общата енергия. Накрая, както сме петима, ставаме 50... 500... 1500... или 3500, колкото е НДК, и на финала всички сме едно цяло, озарени от прекараната вечер.
Кой концерт по време на турнето най-много те е заредил?
Знам, че това е тривиален отговор, но истината е, че всяка една подобна вечер ме зарежда. Аз помня всеки концерт, помня лицата пред мен, как хората са реагирали на някоя песен. След концерт оставам за около час и половина, подписвам се върху дисковете, снимаме се, говорим си. Помня всеки какво ми е казал, всеки концерт и всеки човек е важен. Безспорно има някои, които се отличават - в Античният театър в Пловдив, например.
Концертът на Стефан Вълдобрев и "Обичайните заподозрени" в Античния театър в Пловдив
Снимка: Alexander Богдан ThompsonПредполагам заради атмосферата?
Не само. И преди съм бил там. Миналата година бяхме с оркестъра на Пловдивската опера - голяма част от нашите песни, изпълнени със симфонични аранжименти. Приказно! Това лято бяхме само бандата, но приказката наоколо беше създадена от страхотните визии на Поли Герасимова! 3D мапинг от най-високо ниво. Именно тях ще пренесем на 11-и ноември в НДК и с това зимният концерт ще бъде по-различен. Много рядко можем да си позволим такъв голям ресурс, ето - само два пъти в година, първия път в Античния и втория път - сега. А специалното на тазгодишния концерт беше, че е свързан с Пловдив - Европейска столица на културата. Във Варна също - много любим град, който най-често посещаваме, стават поредица от незабравими концерти. В Стара Загора (усмихва се) направиха страхотен бирфест на едно чудесно място и атмосферата беше уникална. По време на финалната песен се случи нещо толкова приятно и неочаквано, винаги ще го помня. Фенклубът на Берое (оказа се, че са били някъде в публиката), запалиха факли, започнаха да пеят и да танцуват в кърг. Всички се включихме - страхотно беше. В Ямбол на празника на града се събраха 23 000 души, целият площад беше залят от хора - още един от запомнящите се моменти това лято. Обичам и моментите, когато свирим за първи път в по-малък град - тази година имахме доста такива представяния и ги помня с хубаво чувство. Но пак подчертавам, че няма по-специални концерти - всеки един, всяка вечер ми е важен.
Концертът на Стефан Вълдобрев и "Обичайните заподозрени" в Античния театър в Пловдив
Снимка: Alexander Богдан ThompsonИма ли нещо, което някой фен ти е казал и ти е повлияло, сторило ти се е много силно...
Много са. И много силни, и много лични, не знам дали е почтено да ги споделям. Снощи имахме концерт и след него, една жена ми разказа, какво е направила наша песен за нея през 2016 година. Беше нещо голямо, но ми позволи да го запазя за себе си, иначе ще я предам. Всяка вечер научавам такива истории - коя песен е била част от живота им, в кой момент, какво им се е случило, с кой куплет или стих или дума го свързват. Такива разговори дават смисъл на работата ти, чувстваш се вдъхновен. Другата велика тръпка са клипчетата с децата, които редовно ми пращат.
И моите синове са големи фенове.
Последното очарователно видео беше на едно шестмесечно бебе, което спира да плаче, само когато майка му пусне албума "10 ½ "... (смее се) Пазя си рисунките, които децата ми подаряват, а когато имам възможност, обичам да се появя като изненада на рожденденско парти на някое дете, много силно преживяване е, повярвай ми. (усмихва се)
А за премиерата на спектакъла "По-полека" искаш ли да ни разкажеш?
Едната беше в Пловдив, другата - в София, понеже е ко-продукция между Пловдивския и Младежкия театър. И двете минаха страхотно. Спектакълът се случи буквално в деня на премиерата. Имаше много дълъг път, даже бих казал - тежък. Мина се през какво ли не за тези години от възникването на идеята, разговорите със Сашо Секулов, драматург на пловдивския театър, подготвителната работа по песните с режисьора Влади Люцканов, с когото имаме доста съвместна биография в подобен жанр спектакли, през написването на сценичния текст от Ваня Щерева и Стайко Мурджев, до студийните монтажи с музикалния продуцент на проекта Веселин Веселинов - Еко и накрая - до самата реализация. Сега всичко в салона е радост.
Актьорският състав наистина е страхотен!
Като стана дума одеве за дрийм тийм - ето това е един актьорски дрийм тийм! Толкова са отдадени, толкова чисти, в тях има толкова хъс, присъствие и талант.
А как се сработи с младите актьори? Досега не си работил с Рая Пеева, Радина Думанян...
С Радина не съм, но се познаваме добре - тя е идвала на поне 40-50 наши концерта, знае всичко наизуст, много разчитах и бях спокоен, че тя е в този проект. С Рая - обратно, не беше ни слушала на живо никога, дойде за първи път на концерта в Античния, но бяхме си партнирали преди време с нея в един филм, също я познавах и знаех какво може. Много харесвам тяхното поколение и постоянно работя с тях, всички се отнасят към призванието си с впечатляващ професионализъм и хигиена. В спектакъла "По-полека" са основно млади колеги и до един са перфектни. И между тях - моят стар боен другар, малко по-малко младият централен нападател Филип Аврамов, в разцвета на силите си и в цялото си актьорско великолепие.
Има ли някаква сцена, на която искате да свирите, която искате да покорите?
Не. Ние свирим със същата енергия, независимо колко публика има. Сцената, само защото е знакова или има име, не може да ме привлече. Снощи, например, свирихме акустично, от време на време правя такъв проект - всичките парчета само с две китари. Някакъв човек накрая идва, пита ме дали говоря английски и започва да ми разказва: "Сега пристигам в България по работа, ще остана четири месеца. Минавах отвън, видях, че има много хора, не обичам тълпите, обаче се заслушах в музиката и останах. Страхотно беше!" Аз го попитах как го възприема, защото ми е любопитно, като на човек, който не пее на английски. "Страхотно", ми каза той - " Нищо не разбирам от текста, но всяка песен поотделно, начина, по който си ги подредил, драматургията..."
Имаш концепция за цялото.
Да, как да вървят едно след друго, как да се променя като темпо, как да градира като енергия. Този човек, въпреки езиковата бариера, е усетил, че съм го обмислял дълго.
Ти вече каза, че планираш да започнете работа по новия албум. Имате ли вече готов материал?
От мен зависи. При нас нещата се получават така - аз идвам с някакви идеи, нахвърляни щимове, букви, акорди, започваме да ги репетираме. Но аз трябва да дойда абсолютно убеден, с ясна визия, да знам посоката и темата, иначе не го правя. Едно е да пътуваме, да се забавляваме, да се смеем, но в този вихър не мога да присъствам творчески, за това ми е нужно мълчание. Зависи най-вече от моя собствен разговор със себе си - да седна и да почувствам дали имам важни неща за споделяне точно в този момент. Защото албум, пък и песен, не бива да се появява, защото отдавна не сме пускали нищо ново. Песента е триминутна концентрация, в която можеш да кажеш всичко. И по-важното е, че през тези три минути, занимаваш хората със себе си, молиш ги за внимание, предлагаш им да отделят от времето си, за да те чуят. Нямаш право да им го губиш! Ако знам, че има нещо истински значимо, което ще развълнува и мен и тях, ще седна, ще го напиша и ще влезем в студиото. Но само тогава!
Това ли е есенцията за теб? 3-те минути ли са времето, в което можеш да кажеш всичко?
Можеш. Вярвам, че можеш. Понеже дълго време се занимавам с писане на песни, помня, че в началото бях по-разпилян, повече неща вкарвах, разплисквах се. С течение на годините започнах да се уча как да събирам, да синтезирам, да отхвърлям излишествата и разбрах, че не в една песен, в едно изречение си способен да побереш смисъла. Това го може само поезията. А тя, съчетана с музика, се превръща в ядрено оръжие, огромна сила, изисква се голяма почтеност и отговорност, за да се отдадеш на правене на песни.
От "Обичам те, мила" през "Едно" до настоящите проекти - това ли са твоите крайъгълни камъни?
Да, има такива крайъгълни камъни и те са доста, защото годините са доста. "Обичам те, мила", въпреки, че беше една актьорска шега, се превърна от само себе си в такъв крайъгълен камък. След това, проектът с Камен и Мая "Революция". В "Работа" и "Ивана" имаше неща на фолклорна основа - много обичам автентичния български фолклор, много съм се занимавал с изследването и обработката му и в онзи период той много ме вълнуваше. След две-три години вече имах други търсения - появиха се "Рай", "Към", "Едно", "Вълк". После започнах да се занимавам с кино и като композитор, и като актьор. Участвах в създаването на първия български саундтрак към "Пансион за кучета" - от него е следващият крайъгълен камък: "Аз ли съм или не съм". Записахме "Пропаганда, Хромозоми, Силикон" - алтернативен албум, последван от голяма пауза, в средата на която имаше един светъл лъч - песента "Фойерверк". Крайъгълен камък по-късно се оказа и "Бряг с цвят най-зелен" от филма "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". И така, до днешните времена, когато излязоха "Холивуд", "Хеликоптер", "Сняг над Сахара", "По-полека", "Тази песен не е за любов", "Самонедейменервиратака (Пикник)".
А в киното планираш ли нещо ново?
В киното постоянно работя, но това са така наречените арт хаус филми. Радва ме фактът, че участвам точно в тях, понеже там има възможност да се снима прецизно, търпеливо, дълго, те са като бавно приготвена вкусна храна, а не като фаст фуд. Минута и нещо екранно време за един снимачен ден - страшен лукс, опитвам се да му се насладя, защото не е далеч времето, когато на хоризонта ще са само сериали и продукции тип - Марвел, просто такъв е естествения ход на нещата и всички ще се съобразяваме с него... Наскоро имах един малък личен повод за удовлетворение - първата ми международна награда от Фестивала "Фюжън" във Валенсия за ролята в "Далече от брега". Сега излиза "Доза щастие", в който правя едно кратко и ударно появяване. Преди това "Потъването на Созопол", "Миграцията на паламуда", "Стъклената река", "Изпепеляване" - обичам тези роли и се гордея с тях. А също и музиката, която композирах за "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", "Недадените", "Съдилището"... Киното е голямата ми любов - не съм го зарязвал, но явно в момента е някакъв рокендрол период, който е изместил всичко друго.
Стефан Вълдобрев в "Далеч от брега"
А как си почиваш?
Рядко ми се случва. Просто се изключвам. Много обичам да ходя сред природата, качвам се на колата, заминавам нанякъде дори и без цел.
В скорошно интервю каза, че много обичаш да шофираш...
Да, защото се балансирам и това е начинът, по който релаксирам.
Имаш ли някакво музикално вдъхновение в лицето на чужд артист, с когото би искал да си на една сцена?
В началото е имало много такива. Сега гледам на тези хора като на колеги, анализирам по какъв начин го правят, в каква посока мислят.
Смяташ ли, че има застой в световната рок сцена? През 90-те имаше страхотни пикове и оттам нататък сякаш каквото и ново да излиза, повтаря старата музика.
Всеки го вижда, аз лично съм говорил от много много време за това. Дори, напротив, смятам че този цикъл на изчерпване в музиката, като че ли приключи. Но пък се пренесе в киното и театъра.
Усещаш ли присъствието на младите хора, на новото поколение като част от публиката?
Да, разбира се, много е зареждащо. Нещо повече - на концертите, пред себе си виждаме поне четири поколения. Като започнем от дечурлигата, които са най-отпред и се чувстват перфектно, налягали върху кабелите и мониторите, поправят ми текстовете, защото аз си ги забравям (смее се). След тях са студентите, после са родителите на тези деца и някъде в ъглите са старците като нас, които се крият в тъмното отзад. (смее се) Всичко това е истински красиво и изпитвам благодарност, че се случва. Опитвам се да го запомня, да го усетя пълноценно, гледам на него като на втори шанс, който рядко се дава. Защото в края на 90-те виждах много подобни картини, но не бях готов, не знаех как да ги възприема, държах се по друг начин, бях друг човек.
Не си бил готов за славата ли?
Не, не - думата не е слава, тя изобщо не ме вълнува. Не бях готов за това, че има толкова хора, за които песните са от значение. Тогава минах през всичко някак лекомислено. Сега го оценявам. Вълнува ме единствено вечерта, в която ще се срещнем с хората, ще споделяме музика или думи, старая се да се явя на тези срещи по-добър, по-подготвен, да им давам повече и повече. Усещам, че имам да трупам планини от познания, да се усъвършенствам, че имам пред себе си неизследвани пътища и пътеки, които да видя, да разбера, да опиша...
Как се виждаш след 10 години?
Да играя петанк зад Народна библиотека или в най-добрия случай - на крайбрежната улица в Кан, където съм виждал дядовци да играят и да пият пастис, да седят на пейките и да мъдрят политиката... (смее се) Но това е за след 25 години, след 10 - на голямо световно турне с "Обичайните заподозрени"!
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}