Как да изградим доверие в детето си, за да го възпитаме лесно?

09:49 | 15 април 2023 | Автор : Анелия Николова 4 4184 Снимка: iStock by Getty

Отношенията родители-деца са обект на множество задълбочени изследвания, проучвания и анализи. Нито едно дете не се ражда с инструкции за употреба и нито едно училище за родители не може да подготви младото семейство за предизвикателствата в отглеждането точно на тяхното дете.

Здравето ни

Най-често се случва така: тъкмо научим грешките си и детето вече е преминало в друга възраст, а ние добавяме нови и нови грешки. Раждането на второ дете рядко се ползва за терен, върху който прилагаме наученото, защото то се оказва съвършено различен човек, с други потребности и характер.

Оценки се дават лесно, а съвети се прилагат трудно. При все това има някои доказани правила, които помагат отношенията родител-дете да не се превърнат в осакатяващи психиката битки, а да удовлетворят базовите психо-емоционални нужди на детето и чувство за добре изпълнен родителски дълг.

Възпитанието е изтощаващо предизвикателство, водещо често до ръба на нервна криза и дълбоки пристъпи на угризение, особено ако целта ни не е да смачкаме психиката на детето си. И точно за това постоянно се лутаме между тези две крайности...

В поредица от 10 материала ще ви запозная с 10 прости правила за успешно възпитаване на дете, които ще ви превърнат в успешни родители. Те не са панацея, но гарантират, че прилагането им ще създаде хармонични отношения в семейството, ще изградят един млад човек, който има добра самооценка и който ще пристъпва в живота уверено, изградил всички здрави психо-емоционални връзки, нужни за предизвикателствата на един пълноценен живот. Или всичко, което наричаме добро възпитание и емоционална интелигентност взети заедно.

Ключът към доверието е Отношение

Нито едни човешки отношения не могат да съществуват без доверие. Някога повече, днес по-малко децата, (както и възрастните), се възпитаваха чрез страх. Страх от изключване, от намаляване на поведението, от уволнение, от развод, от бедност, от това да те набият, от това да не те приемат или да те накажат... Страхът подчинява. Ние искаме децата да ни слушат, но като пораснат се дразним, ако те слушат покорно другите. Страхът уврежда перцепцията за света, създава илюзия, че ако се измъкнеш, можеш да правиш всичко безнаказано. И най-често така и става: страх те е да не те накажат, ако влезеш да плуваш надълбоко, затова го правиш, когато никой, застрашаващ те, не те вижда. Или толкова често стоиш наказан, че от един момент приемаш цената и си позволяваш все по-големи провинения. Крясъците и заплахите изтощават единствено родителя. Децата и с това привикват, стискат зъби и чакат бурята да отмине. А после даже спират да я отчитат.

Натрупаният страх винаги избива. Избива върху по-слабите или се връща към субекта, който заплашва и наказва, под формата на пасивна агресия. Преведено на езика на отношенията родители-деца, страхът на детето се трансформира в неподчинение, занижено представяне, ниска самооценка и в автоагресия. Физическото наказание поражда страх и болка, психическото - ненавист и вътрешна агресия, а в екстремната му форма -самоненавист и автоагресия. Склонност към самонараняване. Подчинението и покорството е избягващ механизъм с временен характер. Ефектите му обаче остават за цял живот.

Представете си, че постъпвате на работа и шефът ви всеки път ви санкционира, глобява, заплашва от уволнение и тормози, когато не сте усвоили или научили нещо. Под стрес и страх не само няма да възприемете и научите нищо, но преди дори да опитате, ще напуснете.

Същото е и с възпитанието. Вие учите детето си на правилните неща, но когато го правите по неправилния начин, то не може да ви напусне. А когато човек не може да излезе от ситуация, в която се чувства некомфортно, той се превръща в жертва.

Дисциплината е преди всичко доверие. За да накарате един човек да направи нещо, той трябва да ви има доверие, че вие няма да го предадете, ако в процеса на учене се провали. Едно дете, което е зависимо от вас и приема добронамереността ви по линия на вашата любов, има нужда да ви вярва, че няма да го нараните. Това се постига с отношение. Не можете да възпитате дете, ако интересът ви към него се свежда единствено до удовлетворени базови потребности от храна, подслон и дрехи. Отношението е комуникация и жестове, които ще определят в какви хора ще се превърнат децата ви. То е позитивната нагласа, с която пристъпвате деликатно във вътрешния свят на вашето дете, за да му помогнете да разбере света навън. Тогава единствено правилата се чуват като съвети, които благодарение на вашата подкрепа и съпричастност ще допринесат за по-лесната адаптация на детето в приетите социални поведения и ще отговорят на потребността му да бъде прието без "рекламации" от Другите.

Кой е авторитетът в семейството и кой трябва да възпитава?

Най-честите проблеми при възпитанието идват от различната чуваемост, която активират различните членове на семейството и хората от заобикалящата пряка среда на детето. Много вероятно е нещо, което сте повтаряли сто пъти, да бъде възприето веднага, когато е поднесено от учител, приятел, социални мрежи или дори непознат. Това криза на доверието ли е? Не. Това е свързано с концентрацията на послания и с ролята на авторитет, което детето делегира. Объркващо е, но родителят, който най-много се грижи и обслужва детето, не е авторитет за него. Детето интуитивно асоциира времето, инвестицията, отношението и вниманието, посветени на него, с безусловната обич. Това е защитена зона, в която няма страх от отнемане. Майката може да се кара, да вика, да се ядосва, но някъде в края на всичко това ще се прокрадне едно "...защото те обичам". И детето може да си позволи това неподчинение. Извън тези най-близки отношения обаче нещата добиват чувство на неопределеност. Детето знае, че доброто отношение може трайно да му бъде отнето, ако то се държи не както трябва.

Друг аспект също замърсява средата и прави неефективно ученето при възпитанието. Ако приемем майката за по-ангажирания родител, за единица време тя предава много повече коригиращи и насочващи послания към детето, отколкото всеки друг. Количественото натрупване в този случай не води до качествени изменения, а точно обратното - детето се разсейва и не може да определи приоритетното действие - да си държи ръцете на масата, да ползва нож и вилица, да не си прави топче от хляба, да не мляска, да не сърба, да не говори с пълна уста, да не се смее, докато се храни, да не си подбира само най-вкусното, да не се мърда постоянно на стола, да не си бърше ръцете в покривката, в дрехите... Липсва и чувството за срам. Забележка, направена пред децата от училище в столовата има един ефект, съвсем различен - вкъщи.

Затова е добре майката да говори. Да даде аргументирана причина защо дадено нещо е добре да бъде направено точно по този начин. Да даде пример. Да обясни как се чувства, когато съветите й не бъдат приети. Да се поинтересува защо детето отказва да направи това, което тя съветва. Как се чувства то. Може би то иска да постигне нещо съвсем различно с неподчинението си, като например да създаде конфликт между родителите си, за да не бъде само то "овиквано" или да покаже автономност, а може просто усещането да се бърше в панталона да му е по-приятно, отколкото в салфетката. Търсете причината и общувайте! Но на час по лъжичка, както се казва. Наблегнете на едно нещо и се концентрирайте в него. Този подход не може да се практикува по няколко пъти дневно. Вашата добронамереност, липса на агресивност и желание за разбиране е Отношението, което ще направи детето ви съмишленик, а не опонент. А ако тези мерки не сработят, тогава в сила идва тежката артилерия - бащата.

Границата е договор, не изнудване или шантаж

Ролята на майката е в изграждането и открояването на здравите психични, емоционални и духовни аспекти в живота на детето, а бащината роля е в структурирането и подредбата на света му. Майката учи на усещане и разбиране, а бащата - на адаптация. Много често това става посредством правила и поставяне на граници. За много хора границата е предварително заложено наказание. То има смисъла на заплаха: Ако не се подчиниш, ще ти бъде отнето нещо любимо. Това не е граница. Това е минно поле, което ни връща няколко параграфа по-нагоре при наказанията и страха. Границата трябва да е договор - условие, неспазването на което води до промяна на поведението на родителя, не на детето. Защото родителят е този, който не е съгласен с наложеното поведение на детето. Такива граници могат да звучат като: "Не ми е приятно да те гледам как говориш с пълна уста. Ако продължиш да го правиш, ще ми се наложи да стана от масата и да те оставя да се храниш сам, защото вероятността да се задавиш в комбинация със съдържанието в устата ти хем ме напряга, хем ми е неприятна". Или "Ако смяташ да продължиш да се храниш с ръце, поемаш риска да почистиш всичко след себе си, включително да си изпереш оцапаната дреха на ръка, защото пералнята не се справя добре с петната, а майка ти не е длъжна да го прави, след като си достатъчно голям да правиш избор. Това обаче означава и че ще избягваме да се храним на публични места, защото не искам чужди хора да те възприемат като дете, което не е научено да ползва прибори. Това би ме наранило лично, тъй като те обичам и бих искал хората да имат високо мнение за теб." В краен случай би сработил и варианта "Ако ти отказваш да правиш това, което очакваме от теб, си запазвам правото и аз да откажа нещо, което поискаш от мен."

Детето трябва да знае, че със своето поведение създава представа за самите вас като родители. Ако вие сте доказали обичта и подкрепата си чрез правилното отношение, няма никаква причина то да не ви отвърне със същото.

И един последен съвет

Никога не изнудвайте детето ви да се държи възпитано чрез вменяване на вина и отговорност към вашите чувства. "Излагаш ме пред хората" е най-често употребявания мотив, но той показва две неща - хората са по-важни и ако хората ги няма, поведението е приемливо. С необходимото отношение можете да обясните, че правилното поведение в конкретна ситуация би ви изпълнило с гордост, защото детето ви ще получи уважението на другите за това, че е съобразило действията си. А няма дете, което да не иска да бъде обект на обожание, адмирации и похвали. Даже понякога липсата на инициативност и правилни постъпки изхождат от чувството за несигурност, че може и да не достигне критериите на вашето одобрение.

ИЗБРАНО