Той е на 27 години, завършил е Публична администрация във Великотърновския университет, и живее в родния си град Елена. Неговата любов към фолклора възниква в ученическите му години, като участник в клуб "Изследовател" в Елена.

Ръководител на клуба е Снежана Спасова, историк и етнограф, работещ в балканския град.Тя организирала за децата походи по селата, където те се срещали с местните хора, които отваряли старите ракли, показвали съхраненото и разказвали историите на поколения балканджии.

Преди 14 години Светослав се сдобива с първата носия. Според него, за да се възстанови носия в пълния й, автентичен вид, се изисква много време, усърдна събираческа дейност и четене на етнографска литература. Изследванията на проф. Михаил Арнаудов и на Димитър Маринов, основател на Етнографския музей, са водещи при проучванията на събирача. Техните записки от началото на 20 век са най-достоверни, защото съдържат спомените и разказите на хората от края на 19 век, когато на практика приключва активното използване на носиите като ежедневно или празнично облекло.

През 20 век новата градска култура и мода навлизат в бита на селото, и постепенно носиите и всички елементи, свързани с тях, попадат в раклите и скриновете. Според любителя етнограф е закономерно 100 години по-късно, в началото на 21 век, любопитството към тези национални съкровища да се "събуди".

Той смята, че най-интересни са женските одежди, защото всеки един детайл от тяхната изработка носи определена символика. Забражденията, които жените са приготвяли за своите брачни ритуали са най-интересни за него. Той дава пример с женското забраждение "сокай", характерно за района на Елена, Търново и Килифарево. Това забраждение, жените от този край на Балкана са поставяли на главите си след като се омъжат, но през целия си момински период го подготвят. Белият месал, използван за забраждението, е трябвало да бъде дълъг между три и пет метра. Той се е увивал върху "танур", дървена дъска, поставяна хоризонтално на главата, както и около "кръжилото", което представлявало месингова диадема с инкрустирани камъни.

В "кръжилото" са пробивани дупчици, от които провисват висулки, наричани "пелещи", които представлявали нанизи с мъниста. Украсата включвала и обици "арпалии", както и подбрадник с монетни нанизи. Тези нанизи доказвали благосъстоянието на жената. Използвали се тънки сребърни монети, около 1000 броя, изработени от майстори - куюмджии.

Всеки, който види невестинското забраждение "сокай", го оприличава на корона и това не е случайно, посочи Светослав Петров. Според него то "влиза" в масова употреба след падането на Търново под Турска власт. Тогава знатните болярски фамилии и хората от столично Търново се разселват в Еленския балкан и в укрепените планински местности. Съхранявайки традициите на "сокая", те запазват идентичността си, и не губят самочувствието си.

Костюмът включвал риза, сукман, тъкан колан на кори, върху него се поставял друг колан със сребърни пафти, нагръдник върху пазвата, с богата бродерия. Характерното е, че тази одежда се носела без престилка, което е доказателство за аристократичния статут на собственичката й. През вековете "сокаят" остава част от невестенските ритуали, но е много трудно днес да бъде открит в оригинален и цялостен вариант. Причината, според Светослав Петров, е традиция, която повелявала, жена, омъжена със "сокай", да бъде погребана с него.

"Едно уникално богатство е останало "под земята", но това превръща работата на съвременните събирачи на фолклорни ценности в истинско предизвикателство", посочи той.

"Сокаят", събран от него, е бил показан на тазгодишния фестивал на народната носия в Жеравна, където е получил награда. Носията е била представена от Фатме Ходжева, и е характерна за средата на 19 век. В България има музеи с етнографски сбирки, които пазят и показват дрехите на предците ни и тяхната история, отбеляза Петров.

Събраните от младия изследовател народни носии са представяни на няколко изложби в Елена, Велико Търново и Харманли. През годините колекционерът се е научил да ги реставрира, използвайки техниката на сухото плъстене. По този начин, на ръка, той запълва белезите, оставени от времето върху вълнените и шаячни материи, тъкани в миналото.

Светослав Петров е един от самодейците в театралната трупа към читалище "Напредък" в Елена. Трупата е печелила множество награди в национални и регионални конкурси, а сега подготвя постановката "Където улиците нямат имена", по текст на Димитър Златинов. Преди години театралите от трупата представили възстановка на автентична българска сватба, с характерните носии и ритуали, по време на бракосъчетанието на германски граждани, избрали Елена за своя сватбена церемония.

"Опитахме сме, не само да покажем, но и да разкажем, колко е била важна тази инициация в бита на старите българи", посочи Петров. На въпрос, дали би заменил живота си в малкия планински град с кариера в по-голям град у нас или в чужбина, Светослав Петров, отговори, че се чувства пълноценен и на мястото си. Той смята, че каузата да съхранява миналото и да пази традициите, заедно с няколко съмишленици, си заслужава усилията.