Не, жена ми не е луда

Психичното здраве е важно, колкото и физическото

Снимка: Shutterstock

Не, жена ми не е луда

Психичното здраве е важно, колкото и физическото

18:29 | 10 октомври 2018 | Автор: Калоян Стефанов 93 13989 Снимка: Shutterstock

Калоян Стефанов е един от най-новите ни колумнисти. Негови текстове ще можете да четете редовно в новия ни проект URBN.dir.bg. Очаквайте новия сайт на 18 октомври с много авторски гледни точки, още повече интервюта, спиращи дъха фотосесии и много идеи за забавления в града. Защото URBN ще се движи с пулса на града.

Първия си текст Калоян посвети на своята съпруга и нейната борба с паническите атаки. А поводът за този личен разказ е 10 октомври, Международният ден на психичното здраве.

Вярваме, че стигмата над психическото здраве трябва да бъде премахната и грижата за него трябва да стане задължителна част от профилактиката. Защото депресията, паническите атаки са не по-малко разрушителни за здравето и самоуважението на любимите ни хора от високия холестерол и диабета.

Жена ми има паническо разстройство. Ако и вие знаете за тая работа толкова, колкото аз знаех, когато се запознах с нея, вероятно си представяте нещо като нормално разстройство, от което човек се паникьосва.

Уви, не е това. Когато тя "си призна" за проблема, с който се бори, се опитах да разбера какво означава логически, на рационално ниво: някак, без да те гони мечка-кърмачка и без да те люлее земетресение 8 по Рихтер, изпадаш в остра паника: сърцебиене, задух, изпотяване, замайване, дереализация, деперсонализация, усещане, дори убеденост, че полудяваш или умираш. Без да си болен и без ситуацията да предразполага към такова преживяване: просто така.

Изчетох всичко, което пишеше за паническото разстройство в Интернет, както и в няколко психиатрични учебници, но обясненията там не ми помогнаха особено да разбера защо, по дяволите, жена ми изпада в състояние на ужас без никаква видима причина.

С годините започнах да разбирам какво има от другата страна на това психично разстройство: понякога тя трябваше да изпие по две бири почти на екс, за да се уравновеси, докато гледаме телевизия на дивана у дома. Друг път си тръгвахме бързо от мола, защото имаше чувството, че ще припадне. Няколко пъти ходихме до спешното отделение на най-близката болница, защото беше уверена, че получава инфаркт. Само дето електрокардиограмата й не беше на същото мнение. Страхуваше се от всяко пътуване и в чантата й винаги имаше успокоителни хапчета. Когато се качвахме в самолет, държеше ръката ми в своята потна ръка, а очите й се изпълваха с мощна тревога. Нейното, т.нар. "често" психично разстройство реално влияеше на живота ни заедно, и то не деликатно, а натрапчиво, нагло, агресивно и деструктивно.

След време жена ми се съгласи да отиде на психиатър и на психотерапевт: нейни приятели й бяха казали, че не е луда и няма нужда да ходи по доктори, бяха я съветвали да се стегне или пък да се отпусне и какво ли още не. Но след поредния пристъп, който набързо ни прибра от морето, тя все пак отиде и нещата тръгнаха в добра посока. След две години на антидепресанти и интензивна психотерапия, започнахме да пътуваме спокойно и сянката на паниката сякаш се отдръпна от живота ни.

След това, тя забременя. Посъветваха я да не спира антидепресантите в този период, но никой не я предупреди, че лекарствата ще й попречат да кърми. След тази новина, за първи път започнах да виждам признаци на нещо ново, което не приличаше на паниката, но подозрително много изглеждаше като това, което лекарите наричат депресия: плачеше често, не искаше да става от леглото поне до обяд, нямаше желание да излиза, ако се съгласеше да отидем някъде, в последния момент се отказваше, не се радваше на нещата, които я радваха преди, не искаше да се вижда с хора, бързо отклоняваше темата, когато я питах как се чувства, и понякога с часове седеше и зяпаше телевизия, макар да беше очевидно, че изобщо не вижда телевизора.

Причината, оказа се, не се коренеше в някоя дълбока травма от детството, а в усещането, че щом нямало да може да кърми, щяла да е непълноценна майка. Попитах я какво щеше да бъде, ако се налагаше да пие друг клас медикаменти. Наскоро нейна приятелка роди и не кърми, защото имаше сериозни проблеми с бъбреците, които налага взимането на лекарства, несъвместими с кърменето. Не било същото. Защото от здравите бъбреци зависел животът, а от здравата психика...

И тук идва мястото да ви кажа защо разказвам цялата тази семейна история. "Не е същото", защото приемът на лекарства, които третират психични разстройства, масово се счита от обществото за проява на слабост и несправяне, за провал, неустойчивост и липса на зрялост и сила. Подобно отношение никога няма да срещнете към човек, който пие лекарства за диабет, например.

У нас заболяванията, които "се виждат", които могат да се "докажат" и които представляват опасност за тялото, предизвикват съчувствие и дори един вид уважение към страдащия. За разлика от тях, страданията на ума се гледат винаги с едно наум, че човекът или е опасно луд, или се прави, или се лигави.

"Мани го тоя, не е добре с главата." "Ходи си пий хапчетата." "Луд умора нема." "Депресар." "Тая е психо." "Тоя е шизо." "Луда е по целата глава."

Речникът ни изобилства от изрази, които не оставят никакво съмнение какво е масовото отношение на българина към психичното здраве и неговите нарушения.

В деня след убийството на журналистката Виктория Маринова властите оповестиха, че близо до местопрестъплението има психиатрия и ще разследват дали убиецът не е избягал оттам. Съвсем логично...

Когато някой известен човек се самоубие, изпадаме в лек Фейсбук потрес. "Е че какво му е? Има пари, известен...мен ако питаш...несериозна работа, егоизъм".

Наскоро пък бившият вътрешен министър каза, че властите ще "озаптяват" психично болните, ако трябва - и със сила.

У нас посещението при психиатър или психотерапевт все още упорито се възприема като проява на безсилие, като дезертьорство от мъжеството и смелостта, като разчупване на интегритета на личността и прекланяне на главицата пред трудностите на живота.

А самият живот, с неговия нов ускорен сърдечен ритъм, препускащ през едно хипер интензивно ежедневие, повдигнал изискванията си към всички нас до невъобразими висини, ни вкарва в капана на честите психични разстройства все повече и все по-устойчиво.

Броят на хората, които се заключват в домовете си, защото изпитват страх да излязат, на тези, които неусетно губят смисъла на живота от полезрението си, на тези, които се усмихват разсеяно на света, но отвътре са погълнати от демоните си, се увеличава.

Много от нас дори не си дават сметка колко от хората, с които общуват, са във война. Но не "нормална война", в която виждаш врага и знаеш какъв арсенал от оръжия ти трябва, за да го пребориш, а във война, подобна на тази, която правят терористите: ослепяваща, погребваща жертвите си в затвор от страх, от който не виждат изход.

А изход има. Но за да го видят едните, трябва другите да вдигнат капаците от очите си и да станат по-адекватни, по-зрящи към чуждата болка. Дори когато не я разбират, както аз не разбирах какво е "паническо разстройство" и защо жена ми трябва да пие лекарства, без да е болна.

Днес е световният ден за психично здраве, обявен от Световната федерация за психично здраве за първи път през 1992г. Това може да е просто куха дата: нещо като денят на кокошката-носачка или денят на сивия шлифер.

А може и да е повод всеки да си помисли с какво може да допринесе за отковаването на стигмата от психичното страдание.

Ще ми се да е второто.

ИЗБРАНО