Наскоро на пазара излезе книгата "Моят път. Един италианец, намерил себе си в България" (изд. "Книгомания"), в която Лео Бианки разказва за трудностите, през които е преминал, за да постигне успехите си. В интервюто на Юлия Владимирова става въпрос за храна, детство и с какво България се оказва притегателна сила за един италианец от Анкона.

- Какво намери един италианец от Анкона в България?
-Един италианец от Анкона намери в България нещо, което в Италия никога не може да намери. Това са късмет, успех, воля и сила да живее по-добре. По принцип наистина разликата от моя град и тук е огромна. Анкона е красива, има море, много е хубаво там, по-малко стрес, но на мен ми трябва нещо по-живо, по-стресиращо дори. Да бъда ангажиран всеки ден, всеки час - обичам това. Единственото, което много ми липсва е морето, защото в София няма. Но наблизо е Гърция, имаме Черно море.

- А според теб какво България намери в теб, може би много хора обърнаха внимание на италианската култура и храна.
- Мисля че, когато участвах в Биг Брадър първия път, 2005 година, хората се изненадаха от факта, че наистина тук липсват млади чужденци. Тогава нямаше чак толкова млади хора, които да идват в София, колкото има сега. Тогава хората видяха един позитивен и може би различен от тях човек, който ги прави щастливи и им дава енергия. Разбира се, може би съм помогнал и затова, хората в България да разпознават повече италианската кухня, италианската култура.

- Кое от живота ти в Италия ти липсва най-много?
- Липсват ми роднините. От 2013 г., когато загубих майка си, Италия за мен беше място, където нямаше нужда да ходя. Но там в Анкона са и моите роднини и приятели. Това, което ми лиспва е времето с тях. Ние постоянно сме в контакт, по чатове, чуваме се, но е друго да можем да се съберем, да вечеряме заедно. Вече и там е по-различно, защото голяма част от тях почнаха да се женят, да имат семейства, нормално е, че всеки един от нас е станал по-мъдър, гледа с други очи на света и семейството му носи повече отговорност.

- Прочетох книгата ти. Тя е много откровена и искрена. Имаш едно красиво, но трудно детство с хубава храна и слънце. Би ли променил нещо от детството си, ако можеше?
- Не искам нищо да променям от моето детство. Всичко е имало смисъл. Даже съм имал такива моменти, в които съм щял да загубя много, защото например съм бил близо до наркотиците. Не съм се докосвал до тях, но ако бях тръгнал по този път, нямаше да има връщане назад. Ако трябва да се върна назад, бих бил повече със семейството си, бих бил повече до майка си. Мисля, че съм живял така, както трябва. Направил съм всичко с главата си и душата си, а с грешките си съм станал по-силен и съм разбрал къде не трябва повече да греша.

- Какво ще научат читателите за теб от тази книга извън медийния ти образ?
- Идеята беше, че точно хората, които ме познават само като италианеца Лео, през музика, през ресторанти, си мислят, че всичко е било много лесно - да сложа храната в чинията и готово! Идеята на тази книга е да покажа през колко трудности съм минал преди да имам този успех и колко се боря всеки ден. Това, че веднъж имаш успех, не означава, че всичко е готово. Всеки ден трябва да се бориш и да използваш главата си. Благодаря много и на моята приятелка Лучия, която познава добре важните човешки качества - да си честен, точен и разбира се искрен с всички. Това е хубава рецепта за човек, който иска да стигне до успеха. Вярвам в кармата, много често го казвам, хубаво е да правиш добро, не за да получиш добро, а за да знаеш, че си спокоен и животът ти е такъв, какъвто трябва да бъде.

- Казваш, че любовта към готвенето и храната идват от твоята майка, която често не е имала възможност да сготви и е оставяла да се оправяш сам с тази задача. Все пак отношението към храната не им ли е вродено на всички италианци? На мен така ми се струва.
- Това, че майка понякога нямаше време да готви, наистина беше така. Имали сме много трудности, майка ми играеше хазарт. Понякога излизаше следобед, примерно към 2 часа и отиваше, за да играе в залата. Понякога се връща в 20 часа и няма храна. Никога не сме оставали гладни, но вечеряхме много късно. Не винаги сме били щастливи, защото тя не винаги беше спечелила в игрите. Но с това пък ни даде възможността и ние сами да си готвим. Първият ден, когато готвих, беше точно такъв ден, в който тя закъсняваше и аз бях ужасно гладен. Тогава си направих първото нещо, което много обичам: омлет с картофи. Според мен всеки един италианец носи готвенето в кръвта си, така че искаш, не искаш, така става хубавата храна.

- Храната е много важно нещо. Когато видиш човек с какво, как се храни, можеш да си дадеш сметка за неговия живот, как живее, беден ли е, богат ли е. Като дългогодишен собственик на ресторант, работещ в тази сфера, какво ти прави впечатление в културата на хранене на българите?
- Аз мисля, че наистина храната е нещо, което показва нашия начин на живеене и тя е много важна за нашето здраве. Когато човек става малко по-възрастен разбира защо всички казват, че трябва да се храним балансирано. Наистина е много важно. Ние италианците сме 60 милиона, 59 500 000 от тях на обяд ядат паста.

Напоследък тенденцията обаче е да се ядат малко по-леки храни. Наистина трябва да се ядат малко въглехидрати, малко мазнини, малко протеини - това е тайната на нашето хранене. Така трябва да се свикне - по малко захар, по малко въглехидрати също може, разбира се. Ако се храним добре, това се отразява и на здравето ни. Мисля, че българите вече доста са влезли в тази концепция на готвене, за здравословно хранене, не е като преди 10-15 години. Българинът вече знае и се интересува как трябва да се храни правилно. Прави ми впечатление, че в ресторанта ми много хора си поръчват салата, основно, десерт, това означава, че хората имат апетит.

- Кое ти е най-любимото ястие?
- И един ден не мога без паста. Но за съжаление напоследък имам леки здравословни проблеми. Когато ходих на кардиолог ми направиха изследвания, които показаха, че трябва да внимавам малко повече точно с храната. И трябва да намаля това, което е моят живот. Пастата. Това е моето любимо ястие. Пицата мога да я спестя, тя не ми е толкова фатална, обаче пастата наистина е нещо много важно за мен. Но с доктора сме се разбрали, че мога да ям пълнозърнеста паста, която доста ми допада и ми върши перфектна работа!

Интервю на Юлия Владимирова