Людмила Сланева: Ние сме съвършена цялост, когато приемем и тъмнината, и светлината в нас
Болестта на днешното време е нищоправенето и твърде многото информация, казва актрисата, която е част от звездния екип на новия български филм “Чума“
Тя е жена с много таланти. Освен че е актриса, която обича да пише и го прави добре, не оставя на заден план и любовта си към музиката, която е неизменна част от живота и работата й.
Людмила е част от звездния екип на новия български филм "Чума". Заради ролята си на майката на Елица (б.а. в ролята Евелина Бибова), тя се изправя пред някои от големите си вътрешни страхове.
За предизвикателствата, за живота в група и коя според нея е "чумата" на днешното време, Людмила Сланева споделя в интервю за Life.dir.bg.
Снимките на филма "Чума" са се забавили с повече от три години - заради пандемията, липсата на финансиране.... Имаше ли момент, в който си помисли, че този проект може и да не се осъществи?
Аз разбрах впоследствие, защото влязох във филма инцидентно. Обадиха ми се да направя кастинг и обикновено тогава нямаш целия филм, а само малка част, с която да си направиш кастинга. Откъсът беше труден и драматичен, каквато е и ролята ми във филма, Започнах да се чудя как ще го направя това! Като актриса никога не съм искала да играя в истории от Средновековието, защото имам някакъв ирационален страх от тези времена.
Казват, че душата помни някакви неща. Ако е така, моята помни и не иска да се докосва.
Все пак направих пробите и забравих. В един момент ми позвъниха и казаха, че съм избрана. Отговорих, че не съм сигурна, че искам да участвам и това беше самата истина заради страха от тези времена. Помолих да ми дадат един ден, в който да реша. И се изправих срещу страха си, който всъщност ми вършеше добра работа за тази роля.
Какво те привлече в ролята на майката на Елица. Тя ли беше провокацията да се включиш в проекта?
Трудно е в такива стари неща да откриеш нещо от себе си сега. Струва ми се, че като актьор, каквото и да правя, каквото и послание да отправям, аз трябва да вкарам нещо от мен сега. Впоследствие се оказа, че и режисьорът Иван Владимиров търсеше точно това - как говориш за такава история днес, когато се прави "Барби", научна фантастика, технологични филми.
Това, което открих, е, че страховете на майките са едни и същи, независимо дали си сега, дали преди 100, или преди 1000 години. Беше ми важно да го открия, а не просто да играя някаква майка в епоха.
Във филма с екранната ти дъщеря Евелина Бибова имате много силна връзка.
Да, защото майката на Елица живее и я отглежда сама в едни много трудни времена. Във времена, в които се появяват чума, болести, които нямат лечение и няма информация за тях. Те живеят в отдалечени села, като информацията се разнася по слухове. Целият филм "Чума" в много голяма степен говори за това - когато информацията се пренася по този начин, от човек на човек.
А всички сме ужасно свързани, живеейки в едно общество, независимо дали е сега или в онова време. Свързани сме с това, което мислим, което казваме един на друг, което чувстваме спрямо обстоятелствата. Така ще се окаже и във филма - една група от хора се влияят един от друг и между тях се създава една групова психоза.
Видяхме същото при пандемията - ние не знаехме какво да правим, коя информация да четем. В този смисъл "Чума" говори за тези важни неща - за народопсихологията и за психологията в група.
Намираш ли прилика между хората тогава и сега в начина, по който възприемаме информацията?
Живеейки в група, ние сме зависими от тoва, което изричаме. Дали ще бъде във Facebook, или в личните ни блогове, в личните ни статуси, ние сме зависими от това. Информацията носи енергия. И това е ключово както сега, така и преди.
Моята героиня е свързана с енергията на страха. Докато другата основна линия във филма е свързана с любовта и с живота. Аз, като герой, се опитвам да избера любовта, но много страхливо и с много предразсъдъци.
"Чума" се занимава с това как сме зависими в нещата, които чувстваме, мислим и си предаваме един на друг. Мисля, че едно от най-важните неща, които този филм казва, е по посока как живеем в група.
Какво определяш като "чумата" на днешното време?
Многото информация. Мисля, че това е болестта, от която нашето съзнание започва да страда, защото не може да я преработи. Аз съм от поколението, което живя в прехода към тази технология. Предполагам, че при следващото поколение, в което е моята дъщеря, мозъкът се развива по съвсем различен начин. Виждаме едно бързо скролване, липса на концентрация, абсолютна незаинтересованост от това какво е да се концентрираш в едно нещо. Прилича ми на болест - болест на забавлението, на нищоправенето. Има статистика, която четох наскоро, колко много млади хора не искат да работят, искат да са инфлуенсъри, да скролват, да пишат кратко.
В крайна сметка ще победи животът, както е във филма "Чума". Младата енергия ще изскочи и младите хора ще кажат, че не може да им се посочва какво да правят, че ще направят това, което искат.
Наблюдавам тези процеси и са ми интересни, понякога смущаващи, но в крайна сметка си казвам, че животът ще покаже. Защото не можеш да изчислиш всичко, не можеш да се направиш на безкрайно умен, да направиш всички изводи. Животът си има едно движение, което не винаги е в твоя контрол. И във филма "Чума" има един неочакван обрат, който показва, че животът побеждава всичко.
Твоята героиня и героят на Свежен Младенов са в много деликатна ситуация - обичат се, но любовта им е невъзможна. Кога любовта е неосъществима? Трябва ли да се борим за нея въпреки всичко?
Неосъществима е, освен ако не се осмелиш да премахнеш всички неща, които знаеш досега - всички болки, всички травми, които имаш в себе си, за да си чист за нея. Аз съм осъществявала любов в моя живот.
Любовта между моята героиня и героя на Свежен е във време, в което е имало много предразсъдъци и ограничения в любовта между мъж и жена. Моята героиня прави опит към любовта, но той е несмел, по-скоро от типа "казвам ти дъще, сещай се снахо."
Филмът "Чума" носи много от нашата народопсихология. Аз като цяло съм алтернативен човек, който не се е идентифицирал много с нашия фолклор и традиции. Но сякаш точно чрез този филм осъзнах, че е невъзможно да не си свързан с традициите. Колкото и да се опитваме да приличаме на нещо си друго, трябва да проумеем, че носим памет на рода, на нацията. Трябва да проумеем откъде идваме и какви са нашите грешни стъпки. Така мисля сега - в моята младост отричах всичко свързано с тази тема.
С този филм аз се върнах към корена си. Както казах, съм от хората, които не следват традиционните модели. Имаш право да стигнеш, където искаш в твоите мечти и съзнание, но не можеш да не признаваш корена, от който идваш. За мен това беше откритие и страхът ми да вляза там се оказа трансформиращ по някакъв начин.
В моноспектакъла ти "Джими с бялата фланелка" разкриваш несъвършенствата и лудостите си. Не са много онези, които са склонни така да се разкрият в свят, в който масата е подвластна на съвършения живот и филтрите, които ни се поднасят от социалните мрежи.
есъвършенствата в хората винаги са ми харесвали. В тях намирам някаква пукнатина, в която е истината. По някое време в моя живот реших да се приема с дефектите. Опитвайки се да извадя от себе си само най-красивите неща, видях, че това не е вярно, видях, че аз съм цяла, когато съм недовършена - когато седя и не знам какво да направя или как да постъпя. Дълбоко вярвам, че някъде там, ние сме съвършена цялост - когато приемем и тъмнината, и светлината в нас. Защото както казва Бергман, прикривайки своите несъвършенства, измиташ "под килима" най-важното - да има какво да преодоляваш. Иначе ти си един етикет с няколко надписа по него. "Джими с бялата фланелка" има много от моите несъвършенства, поднесени с чувство за хумор към себе си и с много музика.
Публиката е склонна да се забавлява на несъвършенствата ти на сцената, но склонно ли е обществото да "прости" несъвършенствата в реалния живот?
Мога да говоря за публиката, когато е била на тези представления. Понякога много се смеят, понякога мълчат. После получавам мили съобщения, че са се открили в моите историии, усетили са темата, че обществото се опитва да те уравни с нещо, с някакви критерии.
Но ти съществуваш като човек, който го тресат всякакви мисли и чувства, човек, който постоянно иска да разруши рамката, която са му сложили. И този процес да разрушиш и едновременно да бъдеш в обществото, да изграждаш, да създаваш нещо може би ново, е постоянен.
А какво става с музиката, която ти толкова обичаш?
Аз съм човек, който не обича да се формулира. Мен ме интересуват някакви неща, които са ми интересни в момента - хаотичен човек. Но в хаоса ми се подрежда всичко. Опитвала съм да бъда подредена и съм била. Но това не е най-добрата ми форма.
Пише ми се. Разбира се, че ми се и играе. Работя върху един театрален проект, който изследва как музиката влияе на нашия мозък. Той ще е международен проект, с музиканти и артисти от различни държави. Ще го покажем в края на другата година, защото такъв проект изисква по-голяма подготовка.
Гледайте филма “Чума“, който тръгва по кината от 19 януари 2024 г.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}