Яна Маринова пред Life: Снимайки "Игра на доверие", изпитах вина, че не съм спасила майка си
За филмa, излекувал миналото на актрисата, променяйки нейното настояще
Яна Маринова със сигурност няма нужда от представяне, защото е една от най-харизматичните актриси, участвала в едни от най-обичаните филми на съвременното българско кино. Тя някак съвсем естествено умее да притегля всичко към себе си, като истински магнит на високи токчета, макар в ежедневието си рядко да носи такива, освен, разбира се, ако няма наистина специален повод за това.
Факт обаче е, че красавицата от малкия и големия екран привлича всеобщото внимание, независимо къде се намира и какво прави. Усмивката е нейният постоянен аксесоар, а в живота тя е напълно непринуден човек, който, въпреки своя звезден статут, остава здраво стъпил на земята. Публиката я обича, защото е непреднамерена и чистосърдечна, за разлика от героините, в чиито образи влиза в началото на своята кариера.
Точно такава е и по телефона, по който се провежда разговорът ни, понеже тя постоянно е в движение, бързайки за различни ангажименти, като репетиции и представления, тъй като играе в театралните постановки "Любовни писма" и "Спусък", а освен това участва в популярно телевизионно предаване. Докато говорим всъщност пътува от София към Пловдив за премиерата на новата лента с нейно участие "Игра на доверие". Именно тя е поводът за предстоящото ни интервю, което проведохме на четири пъти, защото връзката периодично се разпадаше заради губещият се от време на време обхват.
Градът под тепетата е второто място, след столицата ни, където актьорският състав ще се срещне със зрителите след прожекцията на филма, който бе обявен за най-гледаната родна продукция в момента. Заглавието, отличаващо се от всички останали, в които се е снимала досега, е по нейна идея, като стъпва върху действителни събития от живота на майка ѝ. Тези от вас, които все още не са го гледали, имат възможността да го сторят, отправяйки се към най-близката кинозала.
Ето какво сподели прекрасната актриса специално пред Life.dir.bg за този така значим за нея проект, докоснал сърцата на всички зрители, оставяйки в тях трайна следа:
Здравей, Яна! Искам да започна разговора ни с поздравления, тъй като "Игра на доверие" е поредният филм с твое участие, наредил сред най-гледаните заглавия на съвременното българско кино. Свикна ли вече с успеха, който изглежда те преследва на всяка стъпка по професионалния ти път, или се опасяваш, че все някъде може да ти изневери?
На мнение съм, че успехът е един на сто провала. Поради тази причина не се притеснявам от несполуките, тъй като съм свикнала с тях. Все пак те са неизменна част от усъвършенстването. Това е една от закономерностите в живота - може да правиш всичко онова, което е необходимо, но въпреки това невинаги да постигаш желаните резултати. Истината е, че късметът също играе важна роля при всяка победа, ето защо съм благодарна, когато реши да ме възнагради за всички минали случаи, в които не го е сторил.
Знам, че много от зрителите, които са гледали лентата на голям екран, впоследствие са се свързали с теб, за да споделят своите впечатления от нея. Какво ти казаха те? Каква бе тяхната оценка?
Ако трябва да бъда напълно откровена, досега никога не ми се бе случвало да получа толкова голяма подкрепа, без тя да бъде придружена от критика. Обикновено очаквам толкова похвали, колкото и упреци, понеже е съвсем нормално публиката да има различни предпочитания, което означава, че няма как всеки човек да напусне залата напълно удовлетворен от видяното. В случая обаче съм и изненадана, и щастлива. Спомням си как с едно момиче коментирахме, че когато станеш жертва на насилие, независимо дали е вкъщи, на работното място или в училище, понякога е възможно да се почувстваш като герой от екшън филм, което в представите ти донякъде изглежда вълнуващо... Особено когато си в тийнейджърска възраст, подобно на нея самата, защото тогава има с какво да събудиш интереса на своите приятели, привличайки вниманието им, каращо те да се чувстваш специален. Та тя ми сподели, че слушайки за драматичното ежедневие на своите познати, е смятала, че те водят далеч по-интригуващ живот от нейния, което я е провокирало да се запита дали всъщност не пропуска нещо, след като собствените ѝ проблеми са били съвсем обикновени и незначителни на фона на техните. Само че след като е гледала "Игра на доверие" ми каза, че филмът я е накарал да осъзнае, че не изпуска нищо. Все пак, погледнато отстрани, подобна ситуация може да изглежда донякъде увлекателна, но ако изпаднеш в нея, разбираш, че е ужасяваща. Разбира се, това е само един от многото случаи, в които хората, докоснали се до продукцията, ме потърсиха, за да ми дадат своята любов. А аз съм изключително признателна за нея, защото тя ме зарежда.
Значи за един артист наистина няма по-голяма награда от одобрението на публиката?
Абсолютно! Макар напоследък посещенията на кината сериозно да спаднаха, което носи плашеща несигурност за всички, изявяващи се индустрията, защото никой не знае със сигурност колко филма още ще може да направи, подобна реакция е от значение. Виждайки, че трудът ти се приема по този начин, нищо друго няма значение. Не те вълнува дори, че може си изгубил всички вложени в него пари, защото разбираш, че си направил нещо, което има по-голяма стойност от тях.
Кадър от филма "Игра на доверие"
Създаването на продукцията, която коренно се различава от всички останали, изграждащи филмографията ти, всъщност е по твоя идея, а нейното действие е разделено в две времеви линии - минало и настояще, които протичат успоредно, представяйки историята на една майка и нейната дъщеря. Любопитен факт е, че за разлика от развиващия се в наши дни разказ, който е фикция, този, разгръщащ се на фона на социализма, стъпва върху действителни събития от живота на собствената ти майка Даниела, както отчасти и твоя - като дете. Предвид тяхната емоционално тежка същност, не ти бе ли трудно отново да ги изживееш, за да ги пресъздадеш пред камерата?
Признавам, че не бе лесно. Този проект изискваше от мен да дълбая сериозно в собствената си психика, отваряйки наново зараснали рани. Само че като всяка друга болка, тази също се забравя, когато отшуми. Тогава разбираш, че не ти се е случило нищо по-различно от това на останалите хора и дори имаш силите да го издържиш още двайсет пъти, ако се наложи. При мен обаче далеч по-страшна бе идеята "Игра на доверие" да не се осъществи. Това е от онези истории, които не ти дават мира, докато не ги разкажеш, а ти си готов на всичко, за да го сториш, защото така се откъсваш от хваналото те в плен минало, успявайки да намериш свобода в настоящето. Тогава вече можеш да дишаш и спиш спокойно, знаейки, че си помогнал на своето старо "Аз", частица от което продължаваш да носиш в себе си и до днес, да намери нужната му утеха. Погледнато така - не, не ми бе толкова трудно да извървя повторно пътя, по който вече съм минала.
Може би тук е моментът да те попитам къде достоверността в кадрите от твоята сюжетна линия отстъпва място на художествената измислица в тях?
Тя съществува по-скоро в структурата на сцените, не толкова в действието, което е показано в тях. Последователността им е изградена така, че да се разбере изводът от играта на доверие, на която майка ми ме учеше на ръба на скалата. Освен това някои от персонажите в историята се различават от реалните хора, понеже са показани по-едностранно, а никой човек не е само добър или лош.
Промени ли се нещо в теб самата, докато снимахте лентата?
В самото начало, когато се заехме с филма, помнех едни неща от онзи наситен със страх период в живота си. Впоследствие обаче започнаха да изплуват още спомени, които се прибавиха към другите, запълвайки празните места. Така една сутрин се събудих, изпитвайки силна вина, че навремето не съм успяла да спася майка си, докато не разбрах, че всъщност не е имало как. Все пак за едно дете е невъзможно да разреши проблемите на своя родител, независимо колко силно желае да го направи, но това съвсем не означава, че трябва да се обвинява. Осъзнаването на този факт ми помогна много. Сега се чувствам по-уверена, по-спокойна, по-щастлива, по-свободна... Все съществени за нашето съществуване неща, към които филмът ни кара да се стремим.
Имаше ли нещо, което разбра или осъзна за своята майка, едва след като се превъплъти в нейния образ? Откритие, на което не си успяла да се натъкнеш преди това.
Майка ми никога не ми каза през какво точно е преминавала в онзи период, навярно защото не е искала да ме обременява със своите притеснения. Впоследствие установих, че ми е оставила парчета, които да наредя във времето като пъзел, за да разбера какво ѝ се е случило. След като го сглобих, открих, че онова, през което преминаваш, не зависи единствено от теб, но и от това какво са закодирали в гените ти твоите предци.
Ако в момента имаше възможност да застанеш очи в очи с нея, какво би ѝ казала?
Че играта на доверие е проработила, че ми е помогнала, а сега предстои да разберем дали ще го направи и за някой друг.
Наясно съм, че Елена, чиято роля се изпълнява от Луиза Григорова-Макариев, е събирателен образ на жените, сблъскали се с домашно насилие. Няма как обаче да не си задам въпроса защо тя не се основава върху теб. Все пак в личен план ти самата също си преминала през немалко трудности и изпитания, превърналите те в силната жена, която си днес.
Виждаш ли, не съм сигурна, че животът ми е достатъчно необикновен, за да бъде пренесен на големия екран. Понякога се шегувам, че истории, в които всичко върви добре, нямат място в киното, защото са скучни... Като моята.
Нима? Изобщо не мисля, че миналото ти може да бъде определено по този начин.
Е, да... Но тогава трябваше да правим екшън филм, а този жанр изобилства от заглавия, доближаващи се до преживяното от мен. Това, че в тийнейджърските си години се озовах в позицията на жертва на насилие, само по себе си може и да звучи интересно, но в действителност не е нов сюжет за киното. Освен това, тогава много бързо намерих изход от ситуацията, без да се налага в нея да се намесва нито семейството ми, нито полицията. По онова време мислех, че съм се справила с нещата сама, но по-късно осъзнах, че съм успяла, заради предупреждението на майка ми, предадено ми чрез играта на доверие, а именно, че не бива да позволяваш на злото да те накара да залитнеш по лошия път, въпреки добрите си намерения, защото накрая то ще бутне в пропастта.
Една от репликите, които изричаш във филма, гласи: "Човек може да бъде щастлив, само когато е свободен, не се страхува и вярва в човека до себе си". Има ли обаче някъде граница в това доверие или то трябва да бъде напълно сляпо, както изискват правилата на играта, превърнала се в заглавие на филма?
Има, но за да я откриеш, трябва да играеш, докато не се натъкнеш на нея. Знанието идва с опита. Развивайки се през целия си живот чрез наука и изкуство и изграждайки се като личност с усет и вкус, разбираш как да постъпваш в определени ситуации. Това е важно.
Всяка продукция търпи промени, почти до момента на своята премиера. Има ли сцена от "Игра на доверие", за която съжаляваш, че е отпаднала от финалния вариант?
Да, има. В нея моята героиня споделя на тази, в чийто образ влиза Мария Каварджикова, какво ѝ се е случило, а тя ѝ казва: "Ще търпиш!" Макар и кратка, тази реплика е толкова силна, защото обрисува възпитанието на хората, както и цялата ситуация в страната, при това не само нашата... Ще търпиш и това е. Няма какво повече да допълня.
Има ли човек, с когото днес би играла "Играта на доверие", която показвате във филма?
Аз не съм спряла да играя, макар и не под същата форма, като с майка ми. Въпреки това от части тя продължава и до днес, всеки път когато пристъпвам сляпо напред, докато не установя, че съм стигнала опасно близо до ръба, защото съм се доверила на неправилните хора. С годините вече съм изградила необходимия ми усет, за да разпознавам грешните играчи, преди да направя фаталната стъпка, когато ще бъде прекалено късно.
Освен на големия екран, твоите почитатели могат да те видят и на театралната сцена. Къде и кога този месец е възможно да се случи това?
На 15-и март в "City Mark Art Center" ще се състои премиерата на представлението "Спусък" с режисьор Георги Михалков. В него участваме с Димитър Живков, Ива Караманчева и Теодор Папазов. Това е спектакъл, който до голяма степен засяга темата за упадъка на елита. За това как за разлика от преди, сега водещите професии подлежат на закупуване, понеже влиянието се търгува усилено. И ако едно време е било повод за гордост да бъдеш част от т.нар. висше общество, то надали днес е точно така. Още на следващия ден ще бъдем в Смолян, където ще представим същата история на тамошната публика. На 21-ви март ще поставим и "Куци ангели" в театър "Възраждане". Тогава отново ще се превъплътя в Гуглето, която с пистолет "Smith&Wesson" в ръка наказва псевдополитиците, псевдосвещениците и псевдообществениците, като ги стреля в капачките, а после ги изографисва на икони. Отделно, на 29-и март "Любовни писма" ще има своето поредно представление, отново в "City Mark Art Center".
Скоро обаче ти предстоят две специални срещи с феновете, за които ще прелетиш над две хиляди километра...
Да, благодарение на "Wild Rose Events" на 11-и и 12-и март ще бъдем в Саутхемптън и Лондон, където ще гостуваме заедно с "Игра на доверие". Сънародниците ни там ще могат да гледат филма, след чиято прожекция ще имаме възможността да се видим, да говорим и да се снимаме за спомен. Нямам търпение.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}