17-11-2017 20-11-2018

Детето се заключи. Майката превърта

Страшни и опасни истории с деца

08:11 | 14 юли 2019 | Автор : Ваня Савкова 57 11610 Снимка: iStock by Getty Images/Guliver Photos

Чаках повече от три години преди да мога да разкажа тази история. Защото всеки път, когато се сещам за случилото се, да не говорим пък за онова, което можеше да се случи, ледени тръпки преминават през цялото ми тяло.

Още по темата

Беше Великден. Може би Великден на 2015 г. Бяхме поканени на гости в къщата на кръстниците на мъжа ми в едно прекрасно село до Трявна, за да се съберем за празника, както правехме почти всяка година. Да, но последния път, когато бяхме ходили там, все още нямахме деца.

С нужното настроение като за празник, пристигнахме на мястото. Синът ни, който тогава беше на около две години, направо хвърчеше навсякъде като буен вятър. Щом пристигнахме в къщата, реши, че трябва да изпробва всички врати, всички столове, маси, чекмеджета с ентусиазма и решителността, на която са способни само двегодишните деца. Сбирката вървеше повече от чудесно. Мъжете пиеха, детето играеше, сипеха се сладки приказки, всичко бе пропито със сладката миризма на баница и агнешко, майката (в мое лице), беше спокойна, че има достатъчно пространство за лудории и всичко си беше една великденска идилия. До момента, в който се чу едно "Щрак". Ето този миг беше истински преломен момент. Както във филмите, когато страхът достига връхната си точка и оставаш безмълвен точно преди да се разкрещиш.

Да, детето се беше заключило. И не само се беше заключило, а се беше заключило в кухнята. И ако си мислите, че това не е голяма работа, защото тези врати по къщите на село са с онези универсални ключове или пък са паянтови и само да ги духнеш и ще паднат, бързам да ви кажа, че не беше така. Къщата си беше сравнително нова, с нови врати от масивно дърво и различни ключалки за всяка врата. Непробиваеми! Паниката започна да ме обзема. Залепих се за вратата като сопол на лицето на дете в детската градина, виках името на сина ми, казах му да завърти ключа, така че да отключи и се надявах, че моят малчуган е вундеркинд, който ей сега се разбере какво му казвам, и тутакси ще врътне ключа в правилната посока. Единственото, което врътна, бях аз.

Разбира се, в главата ми се разиграваха кървави батални сцени. Представях си как малкият отваря шкафове с ножове, вилици и всякакви други хладни оръжия, които се намират в кухнята и направо умирах от ужас. Секундите ми се струваха като часове, минутите като седмици, часовете като години. Изобщо нямах представа 1) дали детето ми някога ще излезе оттам живо и невредимо и 2) дали аз ще оцелея, за да го видя. Да знаете, най-лошото, което може да се случи на едно дете, е да се сбъднат страховете на майка му.

В същото време, докато аз рева и дращя по вратата като ранена мечка, баща му взел една стълба, понеже сме на третия етаж на къщата и се катери до прозореца. Но прозорецът е затворен и не може да се влезе оттам. Обаче поне го вижда и ми казва, че всичко е наред. Нашият само обикалял насам-натам и се хилел. После някой друг донесе дрелка и започнаха с опитите да пробият патрона, та вратата да се отвори. Нямам представа чия беше идеята, но исках да проработи. Не знам колко време беше минало (за мен бяха векове), когато стопанинът на къщата каза, че щял да се обади на един човек, пък той вратите "Само с поглед ги отварял". Така и направи. Но докато дойде този майстор, аз - къде жива, къде не съвсем, взех да удрям по вратата и да се опитвам да я отворя. Та, представете си сцената - едно дете, заключено в кухнята, една майка, която реве и удря по вратата като Фред Флинтстоун и мъжете, които седнаха да пият отново. След като дойде майсторът, но той също не успя да отвори вратата, казах на мъжа ми, че влизам с вратата, пък ако ще... Карахме се пред масивната дървена преграда и в този момент ми се искаше да го убия. Подозирам, че и на него му се е искало същото. Детето, което иначе си беше спокойно и изтърпя целия цирк с удрящи хора по вратата, с надничащи през прозореца и пробиващи с дрелка, вече не издържа на виковете на родителите си и взе че се разрева. Или просто му се беше доспало. Накрая, докато аз изпадах в все по-мощна истерия, мъжът ми назначи един да гледа на прозореца и да му казва дали малкият не е точно до вратата, след което, в безопасен за детето момент, просто би един силен шут на вратата и тя се отвори.

Хора, не знам какво изпитва човек, когато кацне на Луната, но бас държа, че не е нищо пред това, което изпитва една майката, която успее да се докопа до отрочето си, след като последното (поне според нея) е било в смъртна опасност. Грабнах го и тръгнах през гората, което страховито си напомняше на сцена от филм на Ларс фон Триер - "Антихристът" може би, а мъжът ми допълни сцената, преследвайки ни с колата и обявявайки ме за (цитирам) "абсолютно луда жена".

Вярвате или не, когато видя вече ключ на врата, изпадам в стрес, а имайки предвид, че всеки ден ни се налага да отключваме и заключваме поне входната врата на апартамента, вече се обзалагам, че имам около 2920 нови бръчки, образувани през последните три години.

ИЗБРАНО