Обичате детето си, но харесвате ли го?

10 правила, които успешните родители следват

Снимка: iStock by Getty

Обичате детето си, но харесвате ли го?

10 правила, които успешните родители следват

10:27 | 30 април 2023 | Автор : Анелия Николова 12 3921 Снимка: iStock by Getty

Да си родител означава да изградиш човек, преди да си изградил себе си. Който смята, че е перфектно подготвен за това, е в дълбока заблуда. Дори професионалистите, които работят с проблематиката на възпитанието и изграждането на стабилни и устойчиви връзки, често хвърлят настрана готовите рецепти и търсят индивидуален подход.

Здравето ни

Детето е пластилин и от изкусната ръка на автора зависи дали ще излезе от него груба скулптура с нестабилен фундамент, пукнатини и ръбести форми или изящно изваяна статуетка, с фини форми и богатство от детайли. И подобно на света на изкуството, всеки майстор има своя стил, усещане за естетика, работен инструментариум и техника на изпълнение. За разлика от изкуството обаче, материята е жива. Притежава своя емоционалност и психичен свят, в който твърде грубата намеса може и да изглади някой ръб, но почти сигурно ще остави дълбок разрез под повърхността.

Да си изкусен майстор изисква отдаденост и отношение. Отношението е първото правило за устойчива и доверена връзка с детето, за да може възпитанието да не се превръща в дресировка. За този аспект вече говорихме в предишна статия, а днес ще се спрем на второто условие за доброто родителство - какво показваме с отношението си?

Обичам те, но не те харесвам!

Всеки обича детето си. Когато малкото дете плаче, за това, че му се карат, то не се разстройва от думите, няма усещане за съжаление, че е направило беля или упорства за нещо, което не му е позволено (обикновено дори не разбира защо), а се плаши, защото промяната в тона и в настроението на този, който се кара, означава липса на любов. Малко по-късно, съвсем емпирично децата схващат, че любовта не изчезва след бурята от думи. Мама се успокоява и след малко отново гушва малкия палавник. На около 4 годишна възраст децата се превръщат в манипулатори. Те дори са в състояние да предизвикат негативна реакция в родителя си, защото знаят, че любовта ще остане там, но пък колко хубаво е да контролираш емоциите на другите... Те вече са приели родителската любов за даденост. И тук точно започват проблемите.

Любовта, която детето разбира, е вербална, интонационна и тактилна. Жестовете, грижата, отговорените нужди, лишенията и компромисите остават дълго скрити от съзнанието на малкия човек. Любовта се дава под формата на целувки, прегръдки, пристъпи на умиление, нежно говорене - все неща, които обслужват емоциите на родителя. Или като награди. Когато детето расте, то добива нужда от верификация - доказателство, че то е обичано, не заради това, че мама и татко са искали да си имат дете, а защото то също постига тази любов. Много родители обичат децата си, но не ги харесват. Как изглежда това? Ако основната ви комуникационна връзка с детето е критика, корекция или надзор и до него достига постоянно "не се прави така", "не пипай това", "по-тихо", "не тичай", "не скачай", "не бутай", "пиши по-четливо", "не се разсейвай", "престани", "махни се", "напусни"... то няма как да се почувства харесвано. Харесването е одобрение. Когато то отсъства, първият въпрос, който детето си задава, е, А защо тогава ме обичат? Изводът от този въпрос е още по-опасен - Аз не заслужавам да съм обичан. Нищо не правя както трябва. Лош съм. Никой не обича лошите деца.

И сега се сетете за натрупаните модели, които влачим във връзките си с другите: борим се за любовта на другия, като го критикуваме и се опитваме да го променим. Що за любов е това?

Не критикувай, а обяснявай!

Родителят не може да направи много, ако няма кой да приеме съвета му. Децата приемат думите с различна пропускливост: някои се вслушват, други чуват, но все пак пробват обратното, а трети решават да чуят, за да направят нещо съвсем различно. Това, което безсилния в такъв момент родител може да направи, е да обясни защо това, което съветва, е важно и да остави детето на избора му като го изправи пред последиците. Ако обяснявате на детето си защо трябва да се държи мило в градинката пред блока и да не предизвиква другите деца с грубости и агресия, когато то не се съобрази и се озове само, понеже всички го избягват и родителското ви сърце се свие от жал, не си позволявайте негативни коментари спрямо другите деца, камо ли да ходите да се разправяте с родителите им. Не само, че това ще обърка вашето дете, но то ще се усъмни в логиката и истинността на това, което го учите. Оставете го да почувства дискомфорта, след което го посъветвайте как да се извини, да се сближи или да промени ситуацията спрямо желанията и нуждите му. Работете в негова полза, не се превръщайте в негов гард.

"Какъв беше, какъв стана!"

Това е най-често срещаното оплакване на родител с дете в пубертета. Той демонстрира, че вече не харесва детето си или това, в което то се превърнало. "Къде изчезна доброто ми детенце" пък е познатата фраза след еуфорията от първия учебен ден. Децата имат своя динамика. В техния свят се случват неща за първи път. Трупат опит. Обикновено те нямат и представа какво различно правят, че отношението към тях се променя. Смяната на средата, на режима, на институциите (от детска градина в училище), на социалното положение или семейните връзки са все предпоставки за дълги адаптации. Психо-емоционалното развитие на детето е процес, в който то не разгръща глави от книга. Не предупреждава кога един период свършва и започва друг. Хормоните не носят флагчета, с които да се обозначат и детската психика няма алармена система, която да реагира на поведенческите й експерименти и глупости. Спомнете си вашето детство! Кога една наша детска постъпка е била глупава сме разбрали обикновено чак като сме станали твърде големи. Това не означава, че децата трябва да бъдат оставяни да се оправят сами. Това само означава, че всички стратегии срещу бели и непокорство са с относителен успех.

Какво е решението?

Решението е в дозата и в смисъла. В това, с което започнах: колко често критикувате, вменявате, обвинявате и недоволствате. И какво му казвате с това. Лепенето на етикети е грешка. Когато детето се мотае в домашните, то не е мързеливо, а демотивирано. Сами си давате сметка, че няма и грам мързел в безцелното тичане с деца навън. Когато детето ви си забравя систематично ключовете, то не е разсеяно, а просто в определени моменти доминират други приоритети. Оставете го да посрещне дискомфорта от своята разсеяност и следващият път само ще се сети. Ако не го направи, значи не е важно за него, а само за вас.

Детето ви трябва да се чувства харесвано и одобрено

Това е единственият начин, по който можете да постигате прогрес във възпитанието и да го изграждате и извайвате като психически устойчив и здрав човек. Харесваните, одобрените деца стъпват в живота уверени и не се страхуват понякога да си изкълчат крака. Децата с налепени етикети "лош", "непокорен", "мързелив", "проклет", "невъзпитан", "груб", "досаден" и т.н. ви вярват. Така, както вярват, че ги обичате. Вашата ниска оценка за тях се превръща в тяхна самооценка. И нищо няма да ги спре да доказват отново и отново в живота, че сте прави.

И един последен съвет

Отговорността е абстрактно понятие за детето. То не разбира защо, ако "пропусне да се сети" да си напише домашното, това е проблем за него. Камо ли за вас, че така му се карате. Отговорността идва с потребността за външно одобрение, с дълга от казаната дума, с морала, който вие проповядвате в семейството. Покажете му и работете с примери, не му вменявайте отговорности, които не разбира. Поведението обслужва цели. Ако на едно дете нещо не му е нужно, няма как да прояви отговорност към него. Но ваша отговорност е да проявявате към него правилното отношение и да поощрявате положителните му качества и постъпки, а спрямо негативните прояви да проявите търпение, разбиране и много, много диалози.

ИЗБРАНО