"Човек никога не закъснява за уговорка с красива жена", повтарям си като мантра, докато крача бързо по софийските улици, надявайки се да успея да изпреваря хода на часовниковите стрелки и да пристигна навреме за предстоящата ми среща. Съдбата обаче определено се забавлява, играейки срещу мен, като поставя на пътя ми тълпи от хора, изпълняващи ролята на живи препятствия, с които едва се разминавам, избягвайки тежки сблъсъци. Въпреки неприятното време, което е в разрез с представите за пролет, днес сякаш всички жители на столицата са се наговорили да излязат навън. Бройката им се умножава за части от секундата, като с всяко мое премигване от нищото се появяват още и още пешеходци. Въпреки това успявам да стигна до крайната си цел, при това само няколко минути преди уречения час за интервюто ми с Яна Маринова, отдъхвайки си, че не съм я оставил да ме чака...
В крайна сметка обаче тя е тази, чието пристигане се забавя, но със съвсем основателна причина. Когато я посрещам на входната врата на офиса, тя ми се извинява, усмихвайки се лъчезарно. Обяснява ми, че това е петото ѝ по ред интервю за този ден, което означава, че от сутринта кръстосва града, чийто натоварен трафик допълнително затруднява нейното придвижване. Нещо повече, споделя ми, че графикът ѝ е толкова пълен, че няма възможност да се прибере до дома си, затова носи дрехи в колата, за да може да се преоблича между ангажиментите. Освен това, заради обхванала я умора, по-рано ѝ се наложило да поспи за кратко автомобила си, а също така и да хапне в купето му, което ѝ се случва не за първи път, както сама уточни.
Истината обаче е, че я слушам с "половин ухо", тъй като в главата ми, подобно на центрофуга, се върти въпросът как е възможно да изглежда още по-добре от последния път, когато се видяхме, отново по работа... Облечена е в дълго и широко шушляково яке, вдигнала качулката му на главата си, за да се предпази от ниските температури навън, а визията ѝ се допълва от вечната класика - дънки и маратонки. И все пак обикновените дрехи не могат да скрият очарованието ѝ, което несъзнателно те тегли към нея, приковавайки цялото ти внимание. Ако си мислите, че обаянието на Яна се усеща най-добре на големия екран, повярвайте ми - жестоко грешите, защото на живо, стоейки срещу нея, то е дори още по-силно и завладяващо.
Освен това част от магнетизма ѝ се дължи на факта, че въпреки своя звезден статут, превръщащ я в едно от най-разпознаваемите лица у нас, тя е съумяла да остане здраво стъпила на земята, вместо да витае сред облаците. Яна е чистосърдечна, непреднамерена и искрена, за разлика от героините, в които се превъплъщава в началото на своята кариера. Отваряйки дума за професията ѝ, сега е моментът да отбележа, че точно тя е поводът за предстоящия ни разговор с нея, тъй като на 29-и април по родните киносалони тръгва филмът на режисьора Калоян Патерков, носещ името "Чудовища", в който тя изпълнява една от главните роли.
Ето защо пред мен и Life.dir.bg актрисата, участвала в едни от най-обичаните съвременни ленти, разкри повече за предстоящата продукция, но освен това откри сърцето и душата си, навлизайки в темата за човешките взаимоотношения, които лежат в основата на интересната история, разказана в "Чудовища".
За срещите между двама души има различни поводи, но изкуството, обогатяващо вътрешния им свят, сякаш е един от възможно най-хубавите. И ето ни днес с теб тук, дни преди премиерата на новия български филм с твое участие, носещ заглавието "Чудовища", който всъщност ни събира. Кажи ми, как се озова сред състава на продукцията?
Всичко се случи по изключително интересен начин, защото Наталия Дукова първоначално е създала "Чудовища" като пиеса, която се озовала в ръцете на режисьора Георги Михалков, с когото по принцип работя. След това той ми я изпрати, за да я прочета, което сторих, без дори да се замисля, понеже винаги се доверявам на вкуса му. Така се запознах с историята и нейната авторка, поне на хартия... В един момент обаче тя ми каза, че иска да превърнем творбата ѝ не в театрален спектакъл, а в пълнометражен филм. Ако трябва да бъда честна, бях скептична, защото към днешна дата подобни арт проекти трудно се котират сред публиката, търсеща комерсиализъм.
Заяви ли тогава открито мнението си?
Да. Аз не съм от хората, които имат навика да си траят (смее се). Директно казах на Наталия: "Това на филм? О, не! Абсурд!" Само че година по-късно, когато ме поканиха за една от главните роли в проекта, с който режисьорът Калоян Патерков се бе заел, и стъпих на снимачната площадка заедно с колегите ми Анастасия Левордашка, Лили Сучева и Владислав Виолинов, тя дойде до мен и с усмивка на лице ми припомни собствените ми думи, показвайки ми колко съм грешала в онзи миг, когато ги изрекох. Това е един от нередките случаи, в които чак ти е кеф, че човекът, когото не си успял да разпознаеш като свой приятел при първата ви среща, ти е натрил носа.
Как би описала самата продукция?
Това е първият роден филм, съсредоточаващ вниманието си върху регламентираните връзки, които обществото по принцип осъжда, определяйки жените в тях като чудовища. Само че, ако се замислим, то ще установим, че подобни услуги се раждат именно заради нуждата от тях, а откритият бунт на хората срещу им всъщност не е нищо повече от прикрита потребност. И как би могло да бъде иначе, при положение че днес връзките започнаха да девалвират, например - приятелството стана размяна на услуги, а бракът се превърна във финансова сделка, в изпълнението на която мъжете наричат жените меркантилни, а те на свой ред ги определят за използвачи. Лудост ли е тогава да съществуват отношения, планирани от самото начало, които строго погледнато не нарушават по никакъв начин закона? Да, те може би нито изглеждат, нито звучат толкова привлекателно, но поне в тях нещата се наричат с истинските им имена.
Какво би казала за собствената си героиня?
Образът, в който се превъплъщавам, е този на Ана, с едно "Н"... (смее се). Знаеш ли, току-що, правейки това пояснение, отново влязох в нейните обувки. Тя е точно от онзи тип властни натури, които в опита си да контролират всичко, биха уточнили как се изписва собственото им име, за да няма грешки, както сторих и аз (смее се). Героинята ми е уверена, можеща и стабилна жена, която не позволява да бъде наранена, но въпросът е дали това я прави щастлива. Когато зрителят види подобен солиден персонаж на екран, то неминуемо изпитва желанието по някакъв начин да развали неговата привидна изрядност. Ана е точно такава, изпипана до най-малкия детайл - от обеците и колието през скъпата чанта и модерното палто... Всичко в нея показва, че е жена със стойност, но точно това кара околните да се питат дали зад тази безупречна фасада не се спотайва нещо изкуствено. Възможно ли е наистина да не страдаш, да не позволяваш да бъдеш наранен? И ако това е осъществимо, ще остане ли човечност в теб, или ще се превърнеш в чудовище, тъй като именно такива ставаме, когато сме лишени от любов, не мислиш ли?
Колкото и плашещо да звучи, определено съм съгласен с думите ти... Ако отнемеш сърцето на някого, или дори само способността му да обича, ти го лишаваш от онова, което го прави човек, така че той няма да има с какво да се отличи от един звяр, например.
Така е, без значене колко успешен може да бъде някой в бизнеса си, както и колко приятели е съумял да си купи, покрай всички останали блага, рано или късно той ще осъзнае, че живее в заблуда, изпълнена с грешки... Ще разбере простата истина, че в най-трудните си мигове, когато има отчаяна нужда от подкрепа, няма кой да му я даде, защото никой не го обича.
Каква е ролята на Ана в тази нестандартна, но интересна история, предоставяща напълно различен поглед към любовта?
Няма да издам много, за да могат зрителите да се насладят на филма, но все пак ще кажа, че тя служи за пример в какво може да се превърнеш, ако продължаваш да вървиш по един необичаен път като нейния. Ана показва какво се случва с жена, практикуваща професията, която тя си е избрала, след като отмине моментът, в който е много желана, подчинявайки всеки представител на противоположния пол на волята си чрез манипулация. Интересен факт е, че тя гледа на мъжете като на научен експеримент, превръщайки ги в по-добри версии на тях самите, като им показва как да усвоят изкуството на любовта.
Плътската любов ли имаш предвид?
Не само. Тя, разбира се, е от значение, защото е важна част от умението на един мъж да задържи една жена, но съвсем не е единственото. Необходимо е той също така да бъде джентълмен и да знае как да се държи като такъв, без да губи мъжкия си облик. Но да се върнем на темата. Ана е прекрасен пример за чувството на празнота, настъпващо след като отмине гордостта, че си успял да промениш някого, усъвършенствайки го според своите разбирания. Такава е цената, която плащаш в тези случаи, а лошото е, че накрая като нищо ще платиш и тази на човека, когото си преобразил. Да, в началото със сигурност ще се радваш на добре свършената работа, дори може да се поздравиш, но после греховете, които той е извършил, използвайки това, което си му дал, ще се припишат и на теб.
Не мислиш ли, че сделка като тази, показана в продукцията, по-скоро би била обречена на провал, заради всички неща, които могат непоправимо да се объркат в нея. Все пак животът има навика често да се меси в плановете на човек, показвайки му, че не обича да се съобразява с ничии кроежи.
Когато човек няма скрити намерения и всичко е регламентирано, тогава е значително по-малко вероятно нещата да се объркат. Когато срещнеш някого, заради когото, както казва героинята ми във филма, "даже возенето в трамвая се превръща в необикновено преживяване", тогава е много по-вероятно нещата да излязат извън контрол. Тъй като, сега ще си послужа с реплика от пиесата, която репетираме с Георги Михалков - "любов е да изместиш центъра на тежестта си извън теб, между двама ви с онзи, когото обичаш, а ако той се отдръпне, ти падаш по нос". Така че, когато отношенията не следват предварително установени граници, то наистина има реалната възможност да се объркат. А стане ли това, трудно могат да се върнат обратно до мига преди своя разпад. От друга страна, ако връзката е предварително уговорена, с цел за една година да откриете кое е онова нещо, предизвикващо проблеми в нея, то после плановете са излишни. Персонажът ми прави точно това, той е на жена, била с много мъже, която наемаш, за да ти покаже къде грешиш в отношенията си с любимата, базирайки оценката си на своя опит и знания. Тя ти дава всичко това даром, а как ще го приемеш и дали изобщо ще се възползваш от него, си е твоя работа.
Да, но все пак, подобно на нас самите, героите в този визуален разказ са просто хора, което означава, че дори установените правила не биха били в състояние да ги предпазят от грешки, без значение дали са сключили някакъв договор, слагайки подписа си отдолу. Затова се питам дали не е възможно дадена ситуация, която уж върви по регламент, изведнъж да излезе извън контрол.
В момента абсолютно предугаждаш какво ще се случи в "Чудовища". Колкото и убедително да говорех досега, защитавайки героинята си, изхождайки от нейната гледна точка, истината е, че тя и останалите действащи лица не са застраховани от подобни... да ги наречем пропуски. Няма да те лъжа, ключово значение за сюжета имат смущенията, които могат да внесат безредие дори в привидно най-изпипания план, преобръщайки представите на участниците в него.
Интересно ми е, ако сега за момент забравим твоето семейно положение и обществения ти статус, ти лично би ли се съгласила някога на точно такава регламентирана връзка?
Признавам си, че отговорът е "Да", но само ако се придържаме стриктно към условието на въпроса ти. Знаеш ли, много пъти съм се питала, какво бих правила, ако не бях срещнала мъжа си. И отговорът идва от само себе си - навярно нямаше да съществувам, не и по здравословен начин. Да, все някак щях да се оправя, защото съм от този тип хора, които може да определиш с поговорката: "Черен гологан не се губи", но щях ли да бъда щастлива, ако не бях открила онзи, най-подходящия за мен, който да ме обича с всичките ми необикновености? Не крия, че харесвам работата си и понякога съм способна напълно да се загубя в нея, което означава, че ако партньорът ми очаква съпруга по общоприетите стандарти, то със сигурност ще ме изправи на другарски съд заради поведението ми. Избирайки си професия, отвеждаща те пред очите на хората, установяваш, че има безброй неща, за чиято трудност не си и подозирал. Аз не се оплаквам, на мен ми харесват, но това е така понеже предварително съм била наясно с тях. Докато един човек, който не е бил подготвен, сигурно ще се побърка.
Тук безспорно имаш предвид живота под светлините на медийните прожектори, парадоксално отнемащи от популярните личности точно толкова, колкото им дават.
Именно. Знаеш ли колко мои приятелки ми казват, че не могат да си представят да бъдат на мое място, да не са в състояние да отидат някъде, без да се съобразяват с това какво правят или говорят, защото не е изключено хората на съседната маса да се свържат с дадено издание, което да публикува на страниците си техния разказ, който като нищо ще бъде преиначен и коренно различен от случилото се... Това обаче не е всичко. Ами отсъствието от дома? Например, сега мъжът ми, който е каскадьор, заминава на снимки за лента на "Walt Disney", така че пак няма да го има известно време. Да не говорим, че се е случвало да не може да се видим с месеци, дори когато сме под един покрив, защото графиците ни се разминават - ставам сутрин, но него вече го няма, понеже е излязъл за работа, или се прибирам вечер, а той спи, капнал от умора. Ами ако беше друг мъж, който не знае спецификите на индустрията? Тогава какво?
Провокиран от идеята, залегнала в основата на филма, няма как да не те попитам дали според теб в днешния материален свят, гледащ дори на отношенията между хората като на стока за продан, все пак остана нещо, на което не може да се сложи цена?
Има, но всеки човек сам определя за себе си кое е то, макар че според мен при всички случаи ще бъде свързано с любовта - онова невидимо пламъче, което те изгаря отвътре, карайки те да вървиш в дадена посока със светнали очи. Мога само да съжалявам хората, които не го притежават.
Съществува мисъл, според която в детска възраст всички се боим от чудовища, докато един ден не пораснем, осъзнавайки, че сме се превърнали в такива, ако не и в нещо по-страшно от тях. Съгласна ли си с това?
Да, но искам да кажа, че аз лично много уважавам такива хора, защото съм почти сигурна, че щом са стигнали до етапа, в който са наясно с тази промяна, значи могат да преобърнат процеса, стига истински да го желаят. Ако ли не, поне могат да попречат на децата си да се превърнат в тях. Виждаш ли, много обичам осъзнатите хора и дори ме интересува колко демони носят в себе си, понеже, заявявайки открито това, което са, те вече не са опасни. Това е точно като притчата за голата Истина, която наскоро една дама ми изпрати във Фейсбук и аз бях щастлива да я прочета.
Искаш ли да я споделиш накратко сега?
Лъжата решила да погоди номер на Истината, като за целта на няколко пъти постъпила напълно коректно с нея, колкото да спечели доверието ѝ. Щом това се случило, тя ѝ предложила да отидат да се изкъпят в един кладенец, а Истината ѝ се доверила. След като влезли в него, Лъжата бързо изскочила, облякла дрехите на спътницата си и изчезнала. Тогава Истината излязла гола и гневна да я търси, при което всички ѝ се присмели, отклонявайки поглед от нея, затова тя се върнала обратно в кладенеца. Оттогава Лъжата обикаля света, преоблечена в нейните дрехи, а Истината не смее да си подаде носа навън. Затова ме отблъскват фалшивите хора, представящи се за нещо, което не са. Ако си лош, но не се опитваш да го прикриеш, това не е толкова зле, понеже околните ще знаят точно какъв си. Не е изключено дори да дойде време, в което да им бъдеш полезен, защото във война, например, каквато в момента се разразява, кого да изпратиш на фронта срещу убийци, ако не такива като тях? Ботев го е написал отдавна в "Хайдути" - "Доброму добро да прави, лошия с ножа по глава".
Кои са твоите лични демони?
Ако трябва да бъда откровена, не са малко. Единият се проявява, когато ми доскучае... Виждаш ли, аз съм натура, която постоянно търси адреналин. Свикнала съм да бъда герой от филм и именно това наскоро споделих в откровените дискусии на тема домашно насилие в кампанията "Игра на доверие", които проведохме с учениците от IX, X и XI клас в София, Пловдив, Варна, Русе и Бургас. В тези срещи се опитах да им обясня, че ако в тийнейджърските си години станеш жертва на насилие, като нищо се чувстваш точно така, все едно си персонаж от трилър, но това не е добре. В техните рамки обясних на децата това, което ще кажа сега и на теб, а именно, че опасните случки в ранните ми години несъзнателно са ме превърнали в човек, пристрастен към необикновените събития, изпълнени с разностранно вълнение. В тази връзка, признавам, в мен живеят поне десет различни "Яни", които държа на каишка, докато не настъпи най-подходящият момент за всяка от тях да бъде пусната на свобода, естествено, в зависимост от обстоятелствата.
Кои са другите ти, да ги наречем, слабости?
Не мога да разголя душата си изцяло, но ще ти споделя още нещо... Забелязала съм, че не търпя някой да ми казва какво мога и какво не... Тогава се превръщам в човек, който се стреми да наказва, доказвайки на всяка цена, че са грешили за него и възможностите му. Да, не обичам другите да ми поставят лимити и граници, макар да съм наясно, че това е просто удар по егото, а не обида, отправена лично към мен. Затова съм се научила да потискам този свой демон и да не го освобождавам от оковите му току-така, понеже съм осъзнала, че не редно да се превръщаш в нечий враг, само защото някой ти е направил забележка. Хайде, ще разкрия още един, трети, за разкош (смее се), който е амбициозността ми. Макар често да развързвам синджира му, вече съм се научила да го правя само ако преценя, че е абсолютно наложително. В случай че става въпрос за нещо, без което знам, че мога, то тогава го оставям вързан.
Ако трябва да погледнеш на продукцията "Чудовища" като зрител, който вече добре я познава, коя е сцената, впечатлила те най-много?
Много ми харесва един момент, в който Ана е принудена да бъде напълно искрена... Нормално е да ми допада сцена, в която участвам, това обаче далеч не означава, че редица други не са сред любимите ми. Сега ще ти издам една тайна - останах страшно изненадата и впечатлена от играта на Лили Сучева. Казвам го, понеже дотогава не бях виждала таланта ѝ отблизо, за разлика от този на Анастасия Левордашка, с чиито способности съм запозната още от "Привличане". За Лили бях, чувала, но да се увериш с очите си е нещо съвсем различно. Имаше една сцена, в която тя трябваше да изглежда привидно весела, но под безгрижната ѝ маска да бушуват емоции, които биха изплували на повърхността, ако ѝ окажеш емоционален натиск, способен да накара сълзите ѝ да се леят безспирно. Вероятно това ми напомни за нещо, което самата аз съм преживяла, и затова имаше толкова голямо въздействие върху мен.
Знам, че понякога посещаваш прожекциите на филмите с твое участие, за да видиш реакциите на зрителите в киносалона, както планираш да сториш и сега - след дебюта на "Чудовища". Кажи ми обаче случвало ли се е присъстващите да те забележат, заела мястото си сред редовете?
Разбира се, че се е случвало. В тези моменти хората се държат много мило и уважително, а дори и да има такива, които биха желали да постъпят по друг начин, демонстрирайки различно поведение, поне не го показват (смее се).
А каква е причината да го правиш?
Това е справка с реалността. Не искам да живея в някаква илюзия, в която да се величая, че правя страхотни неща, а зрителите да са на съвсем различно мнение. По принцип в собствените си проекти поднасям на хората онова, което аз смятам за значимо, без да се стремя да угодя на нечии вкус, затова ми е интересно как се приема. С "Чудовища" това със сигурност ще бъде предизвикателство, защото той е по-особен жанр.
Като актриса безброй пъти си влизала в кожата на различни жени на малкия и големия екран, както и на театралната сцена. Някой от тях са били близки до теб самата, докато други - не толкова. Как обаче успяваш да останеш вярна на себе си и да не се загубиш между тях?
Признавам си, че досега не съм се превъплъщавала в образи, които да са прекалено далечни от мен. Вероятно разполагам с широк диапазон от "Яни", които тая в себе си, или просто животът ми се е стекъл така, че се е наложило да бъда различен човек през неговите етапи... Не знам. Вероятно обаче точно това е било котвата, придържаща ме близо до собствената ми личност, която не ми е позволила да се изгубя измежду множеството жени, в чийто образ ми се е наложило да се превъплътя.
Предстои да те гледаме в още едно заглавие "Игра на доверие", в което отново си партнираш с Луиза Григорова. Кога почитателите ти могат да очакват да го видят по кината?
В момента избираме дата, предполагам, че тя ще бъде в началото на октомври.
Иска ми се да кажеш с няколко думи за какво става въпрос в него, тъй като това е специален проект за теб.
Не желая да издавам прекалено много сега, но все пак ще обясня в най-общи линии сюжета на филма, с който показвам през собствените ми очи случилото се в живота на майка ми и моя собствен. Благодарение на това си спомних много от нещата, на които тя ме е научила, включително и въпросната игра на доверие, превърнала се в заглавие на продукцията. В нейния образ влизам аз, докато в моя, като малка - София Ласкин. Тук е моментът да уточня, че вече нейното пораснало "Аз" във филма, чиято роля изпълнява Луиза Григорова-Макариев, е плод на художествен сценарий, разкриващ един събирателен образ на жените, сблъскали се с домашното насилие. Историята е истинска, развиваща се в две времеви линии, от една страна в миналото, от друга - в настоящето. Като цяло това е още една моя сбъдната мечта. Любопитен факт е, че репетициите за "Чудовища", който е изпълнен с много съспенс, бе чудесно стъпало, помогнало ми да стъпя по-уверено на снимачната площадка на "Игра на доверие", но въпреки това пак ми бе много тежко.
При положение че това е твоята собствена история, би трябвало да е наистина трудна за пресъздаване.
Да кажем, че бе точно толкова освобождаваща, колкото и трудна... Все едно после всичко се пренареди.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}