В продължение на темата с вниманието, тук следва да обърнем фокуса към това какво удостояваме с нашето внимание: доброто поведение или лошото. И какви са последиците от нашето поведение.

Повечето хора живеят с усещането, че постоянно нещо им се изплъзва във възпитанието и правилното отглеждане на дете. 10-те стъпки към успешното родителство не дава гаранция за безоблачни отношения родител-дете, но създават един здрав фундамент, на базата на който се градят стабилни и доверени връзки, максимално лишени от рискове за психо-емоционални травми. И за двете страни.

Какъв е принципът до тук, разгледан в поредица от статии:

1. Проява на отношение, което дава достъп до интимния свят на детската душа.

2. Демонстрация на одобрение и харесване.

3. Внимание, към което се стреми всяко дете.

Вероятно усещате вече, че поредността на тези правила изхождат едно от друго и логично се вплитат в тази поредица. Както стана дума в предишния материал, децата имат нужда от внимание. При това постоянно. Дори когато демонстрират обратното. Ако едно дете предизвиква внимание само когато прави бели, не се подчинява, предизвиква негативна реакция или провокира, то ще продължава да го прави, защото вие реагирате само на тези стимули, а то има нужда да бъде захранвано с вниманието ви, пък било то и под формата на забележки, викове, заплахи, наказания и понякога и физическа разправа. Ако детето получава редовно похвали, изслушва се мнението му, насърчава се да се държи възпитано и е възнаграждавано за това чрез думи, жестове или материални придобивки, то ще стимулира подобни реакции. Съвсем по същата причина - да получава внимание.

Ако поливате бурени, няма как да израснат рози.

Какво означава това?

Няма родител, който да иска детето му да го злепоставя, да го викат постоянно в детската градина или при директора в училище, да се притеснява с каква компания излиза и кога и как ще се прибере. Родителското притеснение от всичко това не се вербализира - да, говори се с детето, обяснява му се света навън, кое е рисковото поведение, защо трябва да се вслушва в съветите, във възпитанието, но под реакцията на гняв при неподчинение и лошо поведение се корени базовата реакция на страх. Страх от провал. На родителя, на детето, на вложените усилия, на мечтите и визията за бъдещето. Страхът е обратното на любов, или поне така твърдят източните философи. Но не за този страх, който ни парализира да направим правилния избор, или онази любов, която ни е дала свободната воля става дума. Говорим за страха като защитен механизъм, като реакция, която е свързана с изливането на хормона кортизол. Този хормон задейства реакцията "Бий се или бягай" заложена в гените ни от незапомнени времена. Когато родителят усети, че контролът му се изплъзва, в него назрява (несъзнавано) страхът, че детето завива в грешна посока. За животинските ни базови инстинкти това е равносилно на потенциална опасност и родителската реакция, понеже не може да е бягство, най-често се превръща в нападение - повишаване на тон, кавга, ярост и гняв, а в най-екстремната си форма страхът преминава във физическо нападение.

Всичко това показва ясно на детето, че вие губите контрол. И докато го губите, то ще контролира вас, защото така получава вниманието, което му е необходимо. То става толкова мощно, че за него няма никакво значение колко голяма става пропастта между вас. Затова е важно да се разбере, че то няма да се промени, ако не промените реакциите си към него. Ако реагирате основно на негативното поведение, ще получавате основно това, а то ще се възползва от възможността да ви вижда уязвим и безпомощен в гнева си.

Какво е решението?

За да се направи превенция на болката в бъдеще, се налага да се прибегне към болезнени решения. На първо място реагирайте само на ситуации, които са изключително опасни, а в останалото време говорете пестеливо и с равен глас като оставите детето на последиците от избора му. Не бързайте да го вадите от "калта" и да го спасявате. Нека се "оцапа", а после го оставете да "почисти" след себе си. Спрете да храните нездравото му поведение с внимание, а го пренасочете там, където нещата се случват както трябва. Не пресилвайте, разбира се, защото децата имат вроден радар за неискреност. Така, когато постепенно то усети, че негативното му поведение не предизвиква внимание, а това се случва, когато се държи добре, то инстинктивно ще започне да ви угажда, за да го получава.

И един последен съвет

Както във фармацията дозата прави лекарството, така и в този случай трябва добре да се дозират негативните и положителните реакции. Не е възможно да се награждава само позитивното, а пред недопустимото поведение да се мълчи, но твърдостта в решенията и очакванията насреща може да се случва и без много шум. Има и един друг прийом - границите, но за тях ще говорим в следващата статия.