В предишни статии се спряхме на темата за отношението и мярката в критичния подход в желанието си да възпитаваме. Ако тези първи две условия са изпълнени по правилен и щадящ начин, все по-малко крещяща ще бъде нуждата на децата от внимание. А децата са толкова ненаситни да го получат отвсякъде, че психологът Найджел Лата ги сравнява с пирани и съветва родителите да ги хранят редовно, за да кротуват и не им изядат главите. С какво обаче да ги хранят? В това е разковничето дали детето ви ще се превърне в разглезен егоист или ще расте с усещане за собствена значимост и здраво самочувствие.

Внимание означава да отговорите на потребността на детето от общуване с вас. Да проявите чувствителност и далновидност към неизречени тревоги като преди това сте обучили в себе си детекторът за напрежение и странни физиономии, отговарящи на "нищо ми няма". Внимание означава също да ви е важно да намерите правилен подход към сближаване, когато такова ви е отказано по причини, свързани с неудобство, страх, притеснение или просто разни детски прищевки.

Внимание НЕ означава да угаждате във всичко, просто защото нямате нищо против. Не означава също да пренебрегвате себе си, свои близки, партньора си и важните дела в живота си, за да отговорите на потребност, която не е от спешен порядък. Внимание със сигурност не е да превърнете детето си в център на вашата вселена, защото така автоматично го учите да се възприема за център на Вселената, а вселената навън си има свой, различен център и това със сигурност не е вашето дете.

Но да се върнем в началото при децата-нарциси!

Детският нарцисизъм е вроден и нормален до една определена възраст. Малката възраст. И няма как да е друго яче: с раждането си малкото бебе получава всичко с плач. То се ражда в свят, в който дори няма представа, че има тяло, лице, собствена физиономия. То само вижда и консумира. Възнаграждава с весело гукане, с тихи свои игри, с усмивки. Целта на всеки родител е да види това състояние. Това е също и наградата на всеки родител - удостоверението му за добре свършена родителска работа.

После детето разбира, че има мама, тати, други хора, които не са просто ръце, протегнати към него с поредната доставка. Постепенно изчезва и успокояващото зърно. Започва да различава думите в гласовете, да разпознава интонациите, да се ориентира по изражението. С две думи - започва осъзнаването, че то и околния свят не са едно и също нещо. Това, което се запазва от бебешката възраст, са продължаващите доставки на сигурност и удовлетворение. В този ред на мисли не е изненада, че малкото дете иска. Иска всичко - предмети, внимание, комфорт, успокоение. И това, че детето е свикнало да получава, не означава, че родителят трябва да доставя всичко. Повечето хора се плашат от тази нарцистична тенденция, но не разбират, че това е нормално. Още повече докато проявяват склонност да удовлетворяват всичко, за да избегнат драматичната фрустрация на най-свидното си.

И ето къде започват проблемите.

Вие сте тези, които трябва да правят разлика между внимание и подчинение. Вашето подчинение. Да обърнеш внимание, да дадеш необходимото, да помогнеш, да станеш съпричастен, не е същото като да си пренареждаш програмата по няколко пъти на ден, защото не умееш да отказваш или да хукваш в различна посока, когато детето пожелае. Децата съвсем естествено търсят внимание. Особено до 4-годишна възраст. За тях е нужно да изградят здрави връзки, базирани на любов и сигурност, които да изградят фундаментални качества като увереност и вяра, че могат да работят върху постигането на мечтите и стремежите си, но няма откъде да знаят, че да са важни за вас и да са важни постъпките и желанията им са две различни неща. Вие сте тези, които ги учите да слагат знак за равенство между тях, когато се оставяте да бъдете водени от децата, а когато нямате възможност да угодите, се гърчите в чувство за вина. Така се отглеждат нарциси, егоисти, и в крайна сметка доста самотни хора с нереалистично отношение и очакване както към себе си, така и от света около тях. Това, което давате с прекомерното си "внимание" всъщност не е внимание, а негласно споразумение за тотален контрол върху живота ви в името на една погрешно възприета представа за позитивно отношение.

Къде тогава е границата?

Границата е в смисъла на търсенето и отдаденото внимание. Всеки човек субективно отличава важното от маловажното. Всяко дете иска внимание постоянно. Дори когато затръшва вратата и се окупира в стаята си. Даже тогава най-много. Това, което един родител трябва да направи, е да не губи контакт - да проявява рецептивност, ангажираност, да гради доверителни връзки и да слуша внимателно с отворени очи. Капризите, прекомерното угаждане, липсата на критичен отговор към недопустимо поведение, двойния стандарт, фаворизирането и издигането на пиедестал от типа "моето е най-добро" се превръщат в катастрофа за цялото семейство след първия учебен звънец. Тези деца се сблъскват с реалността, която не само не е щадяща за тях, но и предполага да имат развити механизми за адаптация, социални умения и наченки на чувство за отговорност. От там започва трудното, но и истинското.

Какво стои от другата страна?

Неглижираното дете е способно да инвестира цялото си време и енергия, за да предизвика внимание. Често дори не го осъзнава. И това не е никак забавно, особено когато подобни опити добият размерите на самонараняване, експерименти с външността, поведението, дори сексуалната ориентация. Децата са изключително изобретателни и са в състояние да пожертват добрата си репутация (която често нищо не значи за тях) за каквато и да е реакция, пък било то на гняв, тревога или шок. Възрастните не се отличаваме кой знае колко много по този признак, но докато ние можем да подложим действието си на самоанализ, децата най-често нямат ни най-малка представа защо намаляват успеха си в училище, стават аутсайдери или упражняват тормоз върху другите...

Как да разберем, че не даваме достатъчно внимание на детето си?

Индикациите за дете, на което липсва внимание, най-често се изразяват в:

- постоянно задаване на въпроси;

- непрекъснато говорене (логорея);

- драматизиране при леки наранявания;

- преекспониране на фрустрации;

- чувство на комфорт при боледуване или желание да бъде болно

- създаване на напрежение или проблемно поведение, когато родителят е зает с нещо или с други хора.

- постоянна промяна на външността, стила на обличане, вкусовете, хобитата, предимно неконвенционоални;

- компрометиращо родителите поведение в социална среда;

- самонараняване, депресия, тъга, потиснатост, проява на прекомерна чувствителност, реактивност по начин, който става достояние или се проявява пред родителя, но отсъства пред други хора или ситуации. Тоест, преднамерено поведение.

И един последен съвет:

Здравословното самочувствие и нарцисизмът нямат ясна граница помежду си в свят, в който успехът има мерна единица и тя е брой лайкове. За някои. Разликата между тези "някои" и Другите е всъщност границата. А разликата в поведението на техните родители се обобщава в думата "искреност". Искреност на оценката, на вниманието, на съпреживяването с тези, които са по-важни от нас самите.