17-11-2017 20-11-2018

Ясен Петров, METROPOLIS: У нас нямаме рейв култура, младежите днес предпочитат пошлото

Музиката е нещото, което трябва да се споделя, не можеш да я скриеш в задния си джоб. Споделената любов се връща многократно увеличена и може би това е рецептата за дълголетието ни, споделя в интервю за Life легендата на електронната музика

12:41 | 14 януари 2024 | Автор : Мария Иванова 61 6557 Източник: Личен архив

За всеки, който е живял през 90-те години, експлозията на електронната музика не бе странна - тя бе като перпетуум мобиле. Масови събирания на младежи, диджеи, обожавани като рок звезди, тийнейджъри, желаещи да обогатят своя мироглед за света. А думата "рейв" вече не ни е непозната. Даже напротив. Тя предизвиква широк спектър от мисли и чувства. Обозначава една музикална епоха.

Music

Пристигнала от бохемските партита в Сохо, западен Лондон, по-късно разпространена сред буржоазната младежка култура от началото на 60-те години на ХХ век, думата се употребява за всяко едно събитие от този род. Онези, определящи се като Party animal, ще разберат, те все пак са "рейвъри".

На онези, които не се виждат като такива, нека разкрием малко повече.

"Рейв" се използва предимно за електронната музика на 80-те години, която главно включва т.нар. аcid house и techno. От своя страна електронната музика и рейв сцената водят началото си от Детройт, Мичиган. Тези ранни рейвове първоначално са наричани аcid house партита и биват преквалифицирани в "рейвове" за първи път от медиите през лятото на 1989 г.

В края на 80-те думата обозначава цялата тази субкултура, която израства от аcid house движението. Мероприятията са свързани и носят парти атмосферата на Ибиса. Под претекст, че се страхуват от масовата употреба на наркотици там, властите напълно ги забраняват. Политици правят изявления против рейвовете и налагат глоби на организаторите. Полицията също ги преследва.

Но за привържениците това е нещо повече от субкултура, то е религия. И съвсем естествено 20+ години по-късно ние питаме: "А защо отне толкова дълго време рейвът да завладее и страната ни?"

Отговор ни дава легендата на движението METROPOLIS - Ясен Петров - символът на електронната музика в България. В продължение на дълги години Ясен и компания са първи в много отношения - първи изнесоха клубното настроение на улицата със Стрийт парада, поканиха първата легендарна техногрупа у нас - "Орбитъл", както и световноизвестните Маруша, Джош Уинк, Sven Väth.

Ясен Петров е един от основателите на движението. Роден е през 1967 г. в София и e завършил класическата столична гимназия. Следва класическа филология в Софийския университет, а след това учи езикознание и гръцка филология в Гърция.

Ясен Петров

Източник: Личен архив

Та, да се върнем на въпроса: "Защо отне толкова дълго време рейвът да завладее и страната ни?" Ясен ни отговаря.

Като "ветеран" в българската рейв култура в България, как бихте я коментирали към днешна дата, ако трябва да съпоставим "преди и сега"?

Истината е, че понятието "рейв култура" е нещо, което едва ли е било много приложимо за България през годините, защото при нас нещата дойдоха наведнъж. Не сме се учили първо на рок култура или изобщо на каквато и да е култура, свързана със съвременната. Не говоря за класическо образование. Или пък за литература. Т.нар. "рейв култура" е малко оксиморон. Разликата е, че тогава хората бяха по-отворени, имаха желание да научат повече неща за света около тях, включително и музикалния. Сега всеки е в собствения си балон. Поради тази причина не можем да кажем, че има огромно развитие за рейв културата в България. За да има такава, трябва да има първо "рейв". Така се случи, че големи фестивали и събития с много хора, които де факто възпитават останалите в тази култура - няма. "Метрополис" стартира 1995-1996 г. Близо 10 години общо взето бяхме единствените, които можехме да направят големи събития - два-три пъти годишно, а това време съвсем не е достатъчно, за да се възпитат хората на качествена и истинска рейв култура.

Стрийт парадът в София, 2001 г.

Източник: Личен архив

Когато прохождахте в сферата, надявахте ли се, че българската сцена ще достигне световно ниво? Предполагахте ли, че ще има такъв успешен период?

Българската сцена изобщо ще достигне ли световно ниво? При нас процесът беше по-скоро обратен. В чужбина нещата са започнали от малките клубове и са тръгнали към големите фестивали и мероприятия със стотици хиляди хора. В България ние директно се хвърлихме в дълбокото, защото както знаете, през 90-те години електронната музика беше тема "табу" за българските заведения. Те смятаха, че готините клиенти не слушат такава музика и поради тази причина в т.нар. клубове, които си бяха чисти дискотеки, се слушаше комерсиална MTV музика, с по-големи или по-малки изключения. Българската сцена директно изригна като вулкан, тъй като първите артисти, които поканихме бяха световноизвестни - Маруша, Sven Väth, Джош Уинк - имена, които са тръгнали от малки клубове в чужбина. Тук те дойдоха директно в големите зали. Успешният период започна тогава. Започна като голям взрив, разбира се, не сме очаквали, че толкова години ще поддържаме такова ниво, но се радваме, че сме успели по някакъв начин да свържем нашите музикални желания и любов към музиката с тези на хората, които идват на партита. Това е най-ценното за всяка организация.

Смятате ли, че ако се върне парадът от 2001 г., който мина през почти всички централни големи улици на София, би имал същия ефект? Ако погледнем кадри оттогава, ще видим свободно изразяващи се младежи, а и не само, които са там за музиката? Сега дали би могло да се случи същото?

Няма как да върнем времето назад. Времената на парадите бяха тогава, когато тази музика беше още "свежа" в България, хората не се бяха разслоили всеки в собствената си колибка или балон. Истина е, че не беше нищо изключително. Хубаво беше, че се събраха между 15-20 хиляди души, които дефилираха и триумфираха по улиците на София зад едни камиони с електронна музика. Свободно изразяващи се младежи и паради има и сега, както виждате. Прайдът например, в момента е това, което събира хората. Разбира се, с всички условности, смея да твърдя, че хората са там, за да изразят политическата си социална позиция, а не да слушат музика, но това няма никакво значение. Времето не може да се върне и честно казано, ако сега някой се опита да прави парад, мисля, че няма да успее. Поне не и в мащабите на това, което се случваше преди 20 години. Миналата и по-миналата година с помощта на Национален фонд "Култура" направихме безплатни събития на мястото на бившия паметник на Съветската армия. Там се събраха хора, танцуваха. Едно следобедно и безплатно събитие предизвиква друго усещане у хората. И ние усетихме, че след 15 години тези, които са скачали на тази музика, сега могат да дойдат на същата такава, но с деца, с колички. Усещането беше приятно. Но парадът по улиците честно казано е малко северноевропейски стил. Германците обичат да маршируват, да правят паради, по-скоро това, което се случва в градове като Цюрих и Берлин. Идеята се възражда, но за София това вече е друго усещане. Въпреки че за мен е важно хората да могат да се събират и да имат възможност да слушат любима музика свободно поне един път годишно.

Младежи на Стрийт парада, София, 2001 г.

Източник: Личен архив

Разкажете ни за култови места, които вече не съществуват в България? Какво е наблюдението ви, има ли фестивална култура у нас и младите хора следват ли примера отпреди 20 години - поведение, разбиране, усет към музика?

Има много клубове, които не съществуват, а те бяха култови. "Корпус 700" в Казанлък, "Лайвхаус" и "Червило" в София...Имаше в Русе, в Плевен, изобщо имаше във всички големи и не толкова големи градове в страната. Тъжната история е, че тези хора, които имаха интерес да опознаят света, защото за мен хората, които слушат електронна музика имат по-изострено светоусещане, вече или са възрастни, или са отдавна в чужбина, защото България не е успяла да им даде абсолютно нищо.

Тези култови места си останаха такива, може би поради това, че "не замряха, а просто изгоряха", както беше казал Кърт Кобейн (фронтмен на Nirvana). Важно е да кажа, че добрите клубове заминаха отведнъж, някак си изведнъж се изчерпаха не като съдържание, а като места, които могат да предложат нещо на новите поколения, за които за съжаление знаем, че по изследванията на PISA, България е на последните места по разбиране на света от младите. Съвсем нормално е тези места вече да ги няма и тъй като няма хора, няма и фестивали. Като няма фестивали, няма как един човек да се сблъска челно с опашка и чакане два часа на вратата, един час на бара, три часа пред тоалетните. Не можем да очакваме, че ще бъде подготвен за всичките тези неща. Да имаш 10-15 фестивала годишно или да пътуваш до някоя държава, не представлява никакъв проблем. Да извадиш пари за билет е предпоставка да добиеш и фестивална култура. В България такава няма, защото няма и събития, които да са с посещаемост, примерно от 10 хиляди души. И това е горчивата истина. Разбира се, има и единици, които не искат да живеят в тази зловредна, културна и политическа среда и съответно събират всичките си спестявания, за да могат да отидат на живо два пъти годишно на големи фестивали. Да отидат да подишат европейски въздух, да се почувстват граждани на света, каквито би трябвало да сме и ние, но за съжаление повечето младежи не искат да се чувстват граждани на света, а предпочитат да се чувстват такива на Ориента, на пошлото, на евтиното, на TikTok-a и т.н.

Да поговорим и за един емблематичен клуб, в който вие преди години сте пускали музика..."Червило", имате ли интересни истории оттам, знам, че се носят митове и легенди за него?

Интересните ми истории с "Червило" и като цяло с живота от онова време бяха, че двете зали на този клуб позволяваха на много хора да се почувстват спокойно, да има "Chill zone" (използва се като зона за почивка), да има смяна на музиката, защото диджеите пускаха различна в двете зали. Зад входа на клуба имаше специални класни стаи, където се преподаваха уроци по барабани и пиано, а горната част беше библиотека. Основното забавление беше, когато събота сутрин около 11-12 ч., след тежка петъчна вечер, хората, които танцуваха още, трябваше да бъдат разблъсквани от майки, които водеха децата си на уроци. Може би залезът на тази култура, се дължи именно на факта, че тези родители виждаха в какво един момент могат да се превърнат техните деца и вероятно са направили абсолютно всичко по силите си, и явно им се е получило, за да не просъществуват повече такъв тип културни музикални мероприятия.

Затворилият вече клуб "Червило"

Източник: Личен архив

Четвърт век по-късно вашият проект "Метрополис" остава в сърцето на рейв културата в България. Как успявате да се справите с всички препятствия, за да продължите да правите някои от най-запомнящите се събития всяка година и по-трудно ли е в наши дни да се реализират?

Повече от четвъртък век даже. Ще направим скоро истински "Метрополис". За мен, както и за колегите ми, никога не било трудно да се опитваме да вървим натам, където ни води музиката. Понякога за съжаление се чувствам тъжно, че младите хора, с които работя не ми показват новите музикални течения. Не научавам от тях за някое парче или някое ново направление в музиката. Оказва се, че любовта, жарта и огромното желание, с което започнахме това нещо преди четвърт век близо, все още има нужда от това да споделиш нещата, които си чул, които си научил, които си видял с по-широк кръг от хора. Поне това е било в основата на всеки един "Метрополис" - да не делим хората. Всички сме от едно котило, всички сме израснали от обикновени диджеи, които са пускали пред 20-30 души, до хора, които в момента могат да пускат пред 5-6 хиляди. Но не е там въпросът, а по-скоро когато любовта води, трудностите са преодолими. Не е невъзможно да се спънеш. Не всяко събитие може да бъде успешно. Но когато посоката е вярна, когато правиш всичко това с желание, някак си съдбата ще ти го върне положително. Важно е следенето на музиката, гледане на много видеа, ходене по клубове в чужбина, следене на специализирана преса и прекият контакт с хората. Защото музиката е нещото, което трябва да се споделя. Не можеш да я скриеш в задния си джоб или когато пускаш плоча, да задраскаш надписите върху нея, за да не знае никой какво пускаш и да е само за теб. Споделената любов се връща многократно увеличена и може би това е рецептата за дълголетието на "Метрополис".

Стрийт парадът в София, 2001 г.

Източник: Личен архив

Според вас има ли световноизвестни диджеи и продуценти от България? Какво пречи на развитието на българските изпълнители? И какви са техните успехи, ако има такива?

И не само според мен, а и според световната преса, има световноизвестни продуценти и диджеи от България. Мога да ви кажа две имена - Страхил Велчев, познат още като KiNK. Той е No̱1 лайв изпълнител на най-авторитетните сайтове за електронна музика последните десет години. Човекът е изключително талантлив и като композитор и като изпълнител, и прави такова живо изпълнение, каквото честно казано малцина от другите титулувани западни артисти могат да постигнат. Тъжната истина е, че бидейки от България, отношението към нас винаги е малко по-особено, независимо от това, че са чули, че имаш добър микс. Трудно те канят, хонорарите са различни, но това не е много важно. Важното е да имаш огромно желание и да те води любовта към музиката, а не желанието да станеш No̱1 в някоя социална мрежа. Следващият е Иван Шопов - COОH. В областта на Drum'n'bass е изключително талантливо момче. Той също е от старата школа.

Тези хора за съжаление не са пророци в собствената си страна, което е най-тъжното. Понякога, за да станеш световноизвестен артист в музикално отношение, трябва да жертваш националното. Поради отдалечеността си България е изработила едно свое музикално усещане и това пречи на тези, които искат да надраснат рамките на тези 111 хил. кв. км., да погледнат глобално, европейски, и да се реализират като успешни изпълнители на световната музикална сцена. Обърнете внимание какво се случва с българския фолклор. Преди няколко години беше ултрамодерно да се правят парчета с народни мотиви. Да сте чули някое от тях да е станало известно в Европа? Не. Обаче аз мога да ви изброя поне десет, които са направени от западни продуценти, в които българският фолклор е толкова приятно и органично вплетен, че просто си казваш: "Ето, това е." Може би трябва да се дистанцираш от родното, от злободневното, за да погледнеш голямата картина в този фолклор и разбира се, да я оптимизираш в своя продукция. Това пречи на българските изпълнители. Желанието да се харесаш на българската публика, която за съжаление, е много по-необразована и лично за мен трудна, отколкото е тази в чужбина, която не се притеснява да слуша нещо по-старо, нещо по-различно. Тук, натиснати от собственици на клубове, управители, диджеите са сведени до едни марионетки, които просто пускат музика, каквато се очаква от тях и съответно да могат да направят някоя снимка за социалните мрежи, което също, за съжаление, е много важно днес. Не е нито хубаво, нито лошо. Просто сега сме в друг тип време, с други поколения, които трябва да намерят своя път към световните дансинги. Това, което мога със сигурност да кажа, е че този път минава през абсолютно отричане на най-неприятните български черти, що се отнася до отношението към електронната музика.

Има ли бъдеще рейв културата в България? Ако имахте възможност да промените нещо в нея, какво би било?

Надеждата умира последна, нали? Особено, когато говорим за бъдещето на т.нар. рейв култура. Аз смятам, че ще се появи тогава, когато се появят големите фестивали, когато българите могат да си позволят да отидат на тях, и разбира се, когато минат десетина години, когато всеки ще е отишъл поне на един фестивал. Когато стане запознат с трудностите и позитивите на преживяването да слуша музика на много сцени. Тогава може и да се появи някакво възпитание. Проблемът при нас, освен всичко останало, е и възрастов. На 20 години е нормално да слушаш електронна музика. Ако я слушаш на 35 вече, хората гледат на теб като човек, който се вдетинява. Няма да забравя никога един от "Love Parades" (т.нар. "Лов паради"), когато бяхме с приятели от "Метрополис" в Берлин. Парадът бе в събота, а след него вечерта всички клубове се пръскаха по шевовете, защото добрите времена на Берлин събираха до 3 милиона души. Sven Väth никога не правеше парти на самия ден. Разумно след камионите, и пускането на музика около "Статуята на победата", направи парти в неделя на обяд. Ние отидохме в 13:00 ч. и там беше пълно. И тъй като беше 2001 г. хората, които го следват са започнали с него от 88'ма, т.е. те са били с 12-13 години по-възрастни. Можете да си представите тогава учудването ми и радостта ми, когато видях хиляди души на средна възраст над 35 с Rolex, скъпи дрехи - всички скачаха и танцуваха на техно, нямаше отношение какъв е този "дечко", какъв е този "пубер", какъв е този "пенсионер". Докато не се освободим от този комплекс за малоценност, че когато си на 35 години трябва да си с две деца, бременна до печката, и да не излизаш никъде, освен за салата и ракия, честно казано няма да се появи такава култура. Много ми се иска да не съм прав. Но за съжаление, всичко сочи натам. И разбира се - парите. Те са основният двигател на развитието във всеки един аспект от обществения живот. Включително и културния. Защото, когато пари няма, знаете, първите разходи, които се режат, са тези за култура. Тези за книги, филми, музика, за опера и театър. Това е проблемът, но може би с бавни стъпки след 15-ина години ще успеем да догоним средното ниво в Европа. И тогава може би ще трябва да ме попитате пак. Тъй като съм абсолютно сигурен, че с това развитие на нещата, пълната липса на хора, които искат да правят музика, която да споделят с другите, "Метрополис" ще бъдат едно от малките имена, които ще са все още на тази музикална сцена.