Учим и възпитаваме децата си така, че те да се впишат в нашите лични представи за добро или поне допустимо социално, поведенческо, емоционално, интелектуално и комуникативно поведение. Границите на допустимото е или законово и нормативно определено, или културно. Едно микро общество, каквото е семейството, предвид това, че съществува в контекста на социалните взаимодействия, може да разширява единствено културните граници. Това са онези граници, чрез които ние сме се превърнали в хората, които сме - различни един от друг в своите реакции, поведение, стил на общуване, предпочитания, интереси, ценности, вяра, убеждение и т.н. Съзнателното разширяване на културните граници е близко до това, което наричаме толеранс. Толерансът обаче не може да съществува без ясно дефинирани конкретни свои граници - не разтегливи понятия под условие, които могат да се пренастройват според ситуацията и нагласата, както много често потърпевши стават културните ценности и норми. Границите в толерантността са бетонни стени, отвъд които има ясно недопускане и липса на съпричастност. Тези бетонни стени се издигат от родителя.

Толерантността на родителя е много важна в детската възраст. До този момент изтъкнахме 6 правила за успешно родителство, между които правилното отношение, силата на одобрението, нуждата на детето от внимание, утвърждаване на доброто, границите, и последователността в поведението на родителя. Следващата логична стъпка е разбирането, че децата постоянно имат нужда от навигация, оглеждат се в нас като в огледало и постоянно сверяват наученото.

С какво често се бърка толерансът?

Преди да дефинираме параметрите на толеранса, за да поставим бетонна стена, граничеща с последната здрава струна на нервната ни система, трябва да обясним какво не е толеранс.

Толерансът не е абдикация от родителските задължения. Ако детето ви стои уж по изключение 5 часа пред телевизора, защото вие сте зает, вие не сте толерантен, а абдикирате, преценявайки, че в момента не можете да отделите ресурс (времеви, емоционален, комуникативен) да регулирате ситуацията.

Толерансът не кореспондира и с мързела. Ако детето ви поиска да участвате в негова активност, а на вас не ви се прави, връчването на дистанционното в следващите пет часа не е толеранс, а бутон mute за вашата съвест.

Толерансът не е и поведение, хранещо егото и комплексите ви. Да бъдете в очите на другите деца супер родител, който не налага граници, не наказва и позволява неща, които ще отличат вашето дете от другите, когато (забележете!) тези действия ви създават на момента или в последствие дискомфорт, изхождат от напълно погрешни подбуди. В края на деня всички са фрустрирани, сърдити и обикновено наказани. По един или друг начин.

Толерансът не търпи флуктуации. Не върви днес да си толерантен спрямо хистерията на малкото дете пред магазина за играчки и нежно да се опиташ да обясниш, че не можете да изкупите магазина, а утре да го влачиш по земята до паркинга пищящо и да го натъпчеш в колата с леденото изражение на екзекутор (да, виждала съм подобно поведение с оправданието "Днес просто нямам нерви!").

Толерансът не е престъпване на закон. Няма малко престъпление. Няма малка кражба. По тази тема дори не трябва да има анализ: Ама било само пакетче дъвка, магнитче, гумичка..., детска му работа. Тя държавата ни окраде младостта и мечтите. Не! Кражбата е състояние на съзнанието. При нея няма как да се дефинират граници. Не можете да кажете "Имам толеранс за кражба до 10 лева, 5см и 100гр. Всичко над това е забранено."

Нещо подобно е и с лъжата. Как разделяте малките от големите лъжи? И за кого са малки и за кого големи? Да, децата лъжат. Възрастните също. Проблемът е в това, че повечето родители оправдават своите лъжи и толерират тези на децата им, когато са отправени към други, но не и към тях самите. Това не е толеранс, а съучастие. И трябва да се прави разлика дали лъжите не са превенция на неблагоприятни за децата събития, породени от липсата на доверие в адекватната ви реакция. Ако детето периодично ви лъже, за да не му се карате, решението на този проблем лежи в темата от предходните статии за отношението, границите и действието спрямо позитивни и негативни поведения при детето. При всички случаи лъжата създава двойни стандарти, които пречат на изграждането на близки и доверителни отношения с детето ви и тяхното отсъствие е предпоставка за загуба на контрол в процеса на възпитание.

Толерансът изхожда от разбирането и осъзнаването на няколко неща:

- децата са отделни личности от нас и не носят отговорност за гените си и лимита на своя капацитет. Толерантният родител знае това и приема детето си като уникална личност със своите силни страни, слабости и специфични интереси. Той насърчава развитието на позитивните му качества, вместо да се опитва да ги променя или да ги пренебрегва, модифицирайки ги спрямо своите неосъществени амбиции, възгледи за бъдещето и посоки на развитие, които той единствено приема за възможни.

- децата преминават през различни фази на развитие и могат да имат емоционални, поведенчески или физически предизвикателства. Всяка възраст има свое специфично лимитирано поле за разгръщането им. Родителят трябва да се стреми да разбере нуждите на детето и да се справи с него в съответствие с тези фази. Не може да очаквате 4 годишно дете да прояви емпатия към лишенията, които си налагате, за да му купите така мечтаната барби каравана за 300лв. Още по-малкото да очаквате благодарност и признателност, която да се изразява в това да я пази и пипа с велурени ръкавици. Нито е реалистично очакването детето ви да стои тихо като част от интериора на заведение, в което вие прекарвате часове в приятни раздумки с приятели.

- децата мислят и чувстват с дълбочина, съответна на възрастта и емоционалността им. Не им вменявайте мисли и чувства, за да обясните поведението им - най-вероятно няма да сте прави. Вместо това се опитайте да ги разберете като говорите с тях и приемете това, което ще чуете, дори да не ви е съвсем приятно. Детето трябва да добива усещането, че към него се отнасят сериозно, като към зрял индивид, а след това с внимание и подходящи думи можете да коригирате възприятията му или да ги банализирате, ако смятате, че те могат да са увреждащи за психиката му, твърде болезнени, могат да му създадат травма или да го откъснат твърде далеч от реалността.

- децата понякога изпитват трудности и тежки емоции без, да знаят произхода им и как да се справят сами. Проява на съпричастност и подкрепа е това, което можете да им дадете, за да усети, че сте преди всичко на негова страна.

- децата променят бързо настроения, желания, поведения. Те експериментират, провокират и търсят внимание. Понякога изглеждат дори странни. Родителят трябва да бъде гъвкав и адаптивен към нуждите и интересите на детето. Това може да включва промени в методите на възпитание и отглеждане, за да станат по-подходящи за неговото развитие. Например, ако искате да отделите детето си от спалнята, за да започне да спи в друга стая, а то плаче и се страхува, можете да пристъпите към тази промяна поетапно, като първо го отделите в легло до вас, а на по-късен етап да заспивате в неговата стая или да бъдете до него, докато заспи, докато постепенно свикне.

- децата грешат. Така се учат. Не ги унижавайте, а коментирайте грешките им !Те са част от процеса. Позволявайте им и те да отбелязват вашите, освен ако не се считате за перфектни. Така ще свалите напрежението от тях, да не се възприемат като неможещи, некомпетентни или не достатъчно добри.

- детето има нужда от рамки и външна регулация, дори да се бори да извоюва точно обратното. Да прави каквото си иска е тежко изпитание, защото отварянето на границите и липсата на конструктивна форма, която да го регулира, го провокира да прави избори и да поема отговорност, когато не е още психически и емоционално готово за това.

- децата имат нужда от забавления. Така учат най-добре. Отделяйте време да се свържете с него като се забавлявате заедно. Проявявайте интерес към неговите дейности и преживявания.

- Детето не харесва думата "Не!", но я разбира и уважава инстинктивно онзи, който я изговаря по този начин, а не като "Колкопътидатиповтарямчетованямадатигопозволянезависимоколкомисе молишпрестанидамиизвивашръцетескъсалсиминервитезначи... ". Позволявайте му да оспорва понякога вашето Не, но го учете да се аргументира. И никога, никога не отговаряйте със "защото така" или "защото аз казвам". Нали не искате да възпитате дресиран, раболепен човек, който утре ще изпълнява сляпо всяко чуждо нареждане?!

- децата са такива, каквито са. Ако те не съответстват на вашите мечти, копнежи и фантазии, и вие не проявите толеранс към различното в тях, обричате и себе си и тях на мъчителен процес, в който ще ги лишите от интегритет. Да бъдат себе си е по-важно от това, да бъдат одобрени на всяка цена. Светът е пълен с тъжни хора, отхвърлени от родителите си и фактът че ги има, означава, че те не са се променили дори заради тях. Затова, ако пробвате всичко и видите, че не успявате, просто го приемете. И обичайте своето дете. Ако животът му така или иначе ще бъде труден, защо да го усложнявате допълнително?

В какво помага толерантността?

Толерантността помага да се намали стреса върху детето в процеса на учене и възприемане. Да се избегнат психическите травми от постоянния социален и институционален натиск и осреднените критерии за всичко. Толерантността е нужна на родителя, за да се почувства по-добър, по-смислен, по-различен и по-приемлив за своето дете. Тя е нужна на детето, за да разбере разликата между компромис и забрана.

И един последен съвет:

Не е добре един родител да е толерантен към поведение, което нарушава чужди права, наранява, потъпква достойнство, изкривява и манипулира реалността. Толерантността не означава да се позволява на детето да прави всичко без никакви граници или последствия. Тя съчетава уважение и разбиране със задаване на ясни граници и насърчаване на отговорно поведение. Толерантният родител е подкрепящ, разбиращ и ръководещ в процеса на растеж на детето. Ако искате да сте такъв, ще ви бъде по-трудно, но ще се научите не само да бъдат по-добри родители, но и по-добри хора. А вашите деца ще го оценят.